В онзи далечен ден Бомон седяха в розовата градина плътно един до друг. Анри носеше зелен жакет, украсен със златна лилия, снежнобяла батистена риза, поръбена с брокат, и впити панталони, под които се очертаваха яките му крака, обути в кастилски ботуши с шпори. Лейди Вески беше облечена в рокля със същия хералдически символ и сребърни кантове по краищата, на раменете й беше наметнат тъмновиолетов плащ, а косата й беше прибрана под бяла пребрадка със светлосин воал. Тази жена може и да се носеше като монахиня, но в действителност имаше сърце на куртизанка. Макар че беше свещеник, Луи също беше облечен богато — черното му августинско расо беше изработено от най-фина вълна, обущата му — от мека кожа, а сребърният шнур, вързан около закръглената му талия, беше обсипан със златни украшения. И тримата имаха огненочервени коси, бяла кожа, нагли луничави лица и леко дръпнати светлозелени очи, в които винаги гореше подигравателно пламъче. Аквилите бяха свалили жакетите, плащовете, портупеите и ботушите си и седяха от двете страни на семейство Бомон само по туники, ризи и тесни панталони в най-различни цветове. Беше късен следобед, така че орлетата на Гавестън вече си бяха хапнали и пийнали до насита и сега се бяха отдали на почивка. По земята се търкаляха множество кани, бокали и подноси. Две от хрътките на Гавестън се разхождаха сред остатъците и душеха парчетата печени пъдпъдъци, резените шунка и неузрелите плодове. Иззад живия плет се носеха крясъците на паун, а над бълбукащия фонтан се стрелкаха първите пролетни лястовички. Щом ни видя да влизаме в градината, Дънивед ни се усмихна и продължи абсурдната си песничка:
Компанията в розовата градина посрещна стихчето с весел смях. Дънивед обаче забеляза мрачното ни настроение и прекъсна представлението си.
— Ето го и скелета на пиршеството36. Защо така сте оклюмали? Мистрес Матилда? Мастър Бертран? Какво има? Да не би да имате някакви новини за Ланкастър?
Анри скочи на крака и леко наклони главата си назад.
— Да не би този кучи син да е минал в настъпление? — попита той, поглеждайки към брат си и сестра си.
Семейство Бомон беше дълбоко предано на краля, но според Томас Ланкастър членовете му трябвало да бъдат изпратени в изгнание, тъй като имали „пагубно влияние върху негово величество“ и му давали „много лоши съвети относно управлението на кралството“. В действителност те просто се възползваха от благоволението на Едуард и то с пълни шепи.
— Не се безпокойте, Ланкастър все още кротува — уморено отвърна Дьо Монтегю. — Търсим Джефри Ланъркост. Имаме да му съобщим нещо за роднината му Джон.
— Аз съм Ланъркост — лениво се изправи един от аквилите.
Мъжът беше тъмнокос и набит, с леко гърбав нос и пълно лице, поруменяло от изпитото вино. Около хлътналите му очи се забелязваха големи тъмни кръгове, а кожата над разгърдената му риза беше осеяна с капчици пот. Явно беше яздил дълго, а после беше изпил доста вино, за да се освежи. Огледах го внимателно и в спомените ми мигом изникна изкривеното от ужас лице на единия от убитите тамплиери — приликата беше очевидна.
— Е? — разпери ръце Ланъркост. — Какво имате да ми съобщите за брат ми?
— Може би е по-добре да разговаряме насаме. Въпросът е личен.
— Тук сме насаме — отвърна орлето и присъстващите избухнаха в смях. — Нямам никакви тайни от приятелите си. Е, какви новини ми носите?
— Брат ви Джон… — обадих се аз, тъй като вече ми беше дошло до гуша от целия този театър. — Брат ви Джон — повторих — е мъртъв. Дано Бог се смили над душата му.
Арогантността на Ланъркост веднага се стопи, а физиономията му така посърна, че сърцето ми се сви от жал. Той се олюля и един от другите аквили — май че русокосият Рослин — стана да го подкрепи.
— Не, не! — прошепна Ланъркост, а после ни махна с ръка. — Май наистина е по-добре да поговорим насаме. Елате с мен.
И така, тримата излязохме от великолепната розова градина и застанахме под една колонада от сив камък. Дьо Монтегю се опита да подходи към въпроса деликатно, но убийството си е убийство и на света няма думи, които да го направят по-малко болезнено. Ланъркост го изслуша, скрил лицето си в ръце, а когато отново погледна към нас, по страните му се търкаляха сълзи.
36
В Древен Египет по време ни пир поставяли на видно място скелет, който да напомня на присъстващите за смъртта. — Б.ред.