— Вие също сте тамплиер, нали? — обърна се той към Дьо Монтегю, насилвайки се да се засмее. — Да, всички в двора знаят тайната ви, но кого го е грижа? Мнозина от приближените на краля имат роднини тамплиери. Горкият Джон! — гласът му се усили — явно гневът беше надвил скръбта му. — Александър от Лисабон и неговите нокталии… — той въздъхна. — Всичките ще увиснат на въжето, кълна се! Лично ще се заема с това.
— Успокойте се — приближи се към него Дьо Монтегю. — Има кой да се погрижи за Лисабонеца. Сега обаче искам да си поговорим за нещо по-важно. Брат ви беше родом от този край, нали така, от Йорк?
Ланъркост кимна.
— Един от другарите ми, Озъл — продължи Дьо Монтегю, — ми каза, че Джон е бил водачът на групата и че именно той е предложил срещата да се състои в Дяволската дупка. Брат ви споделял ли е с вас нещо за това?
Ланъркост се замисли. После си спомни нещо и лицето му се сбърчи от мъка. Явно вече осъзнаваше какво е имал предвид Дьо Монтегю с въпроса си. Личеше си, че не иска да ни лъже, но се чувстваше твърде засрамен и виновен.
— Да — прошепна той. — Каза ми.
— А вие казахте ли на някого?
— Не, не — развълнувано се изправи Ланъркост. — Аз… Аз… — той запелтечи. — Може и да съм казал на някого от другите аквили, но… Не, не мога…
След тези думи Ланъркост понечи да си тръгне, но аз го хванах за ръката. Той не направи опит да се освободи. Вместо това се взря отчаяно в мен.
— Казахте ли на друг?
— Не, не съм казвал на никого — промърмори той, а после се откъсна от мен и бързо се отдалечи.
Двамата с Дьо Монтегю очевидно нямахме повече работа там, така че се целунахме набързо в сенките и после всеки тръгна по пътя си. През следващите няколко дни се засичахме рядко. Той избягваше да идва в канцеларията на кралицата, оправдавайки се ту с едно, ту с друго, но, както разбрах по-късно, се беше занимавал с делата на братството си. Повечето от другарите му се бяха измъкнали от нокталиите, но трима от тях сякаш бяха потънали вдън земя. Молехме Бог да се смили над клетите им души. Вероятно шайката на Лисабонеца ги беше докопала и телата им вече лежаха захвърлени в някое блато. Мъртъвците, които бяхме оставили в къщата в падината, също бяха изчезнали — Александър от Лисабон ги беше използвал като примамка и сега, след като вече не му трябваха, сигурно беше излял гнева си върху тях. По някое време Ланъркост се върнал при Дьо Монтегю и го попитал за трупа на брат си, а когато научил истината, се опечалил още повече. Тази трагедия обаче скоро беше изместена от други новини. Великите английски лордове бяха свикали войските си и бавно се придвижваха на север. Покрай тези събития господарката ми непрекъснато се съвещаваше с Едуард и Гавестън и двете се виждахме все по-рядко. Тревожех се за здравето й, но макар и фина, Изабела беше много жилава. Беше на шестнайсет, в пълния си разцвет, и се беше превърнала в елегантна дама с изискано поведение. Сините й очи и златистото й лице сияеха от бременността, косата й блестеше като злато, а тялото й, което редовно къпех, пращеше от здраве. Коремът й наедряваше все повече и тя се шегуваше, че била станала „леко тлъста“. Така или иначе, главната грижа на кралицата в момента не беше бременността, а опасността, която ни грозеше. Веднъж, описвайки ми нерешителността на Едуард и безплодните опити на Гавестън да се отърве от изгнание, тя изпусна нервите си.
— Крайно време е — просъска Изабела, седнала в края на огромното си легло — лорд Гавестън да замине за някъде и да не се връща повече. А сега ме чуй, Матилда — тя се заигра със златистите пискюли на кувертюрата. — Графовете ще се опитат да ни хванат в капан. Трябва да имаме готовност за бягство.
— Ами разговорите ви с краля и Гавестън? Те не доведоха ли до нещо? — попитах я аз.
— До какво могат да доведат разговорите с двама глупаци? — сопна ми се Изабела. — Плановете на Едуард са направо безумни. Кани се да се изправи срещу великите лордове, да се съюзи с шотландските бунтовници и дори… — за миг господарката ми замълча. — Да, кралят поиска подкрепление дори от възлюбения ми баща. Но това са пълни глупости! — тя махна с ръка. — Аз съм enceinte37, за Бога! Би трябвало да си почивам в някоя градинска беседка в Шийн, Уиндзор или пък в Уестминстър, а не да тичам из пущинаците като някой подплашен заек — тя ме погледна право в очите. — Небето притъмнява, Матилда. Време е да сложим край на тези щуротии.