Отнякъде дотича войник. Наредих му да държи тълпата настрана и се приближих, за да огледам зловещата сцена. Разбира се, Ланъркост беше мъртъв — вратът му беше счупен, а черепът — разбит.
— Какво стана? — изправих се аз и се отдалечих от трупа.
В този момент Дънивед изскочи от църквата — явно някой вече го беше осведомил за случилото се. Доминиканецът все още беше облечен в тържествените си одежди, а в ръцете му имаше шишенце с миро.
— Какво стана? — повторих аз.
Дънивед коленичи до мъртвеца и бързо го помаза. Аз прошепнах една кратка заупокойна молитва и се огледах. Около трупа вече се беше събрала цяла тълпа зяпачи. Някои от тях сочеха към камбанарията, издигаща се в южната част на църквата. Войникът твърдеше, че Ланъркост бил паднал оттам. Вдигнах поглед. Кулата беше осеяна с тесни бойници, а на върха й имаше осем големи прозореца — по два на всяка стена. Камбаните вече бяха замлъкнали, но птиците, които гнездяха в камбанарията, все още вдигаха шум. Сведох очи към тялото на Ланъркост. Трупът му беше облечен само в кафяв плащ, риза и тесни панталони; шпорите от ботушите му бяха свалени, портупеят му също не беше на мястото си. Войникът се опитваше да удържи тълпата. Погледнах през рамо към Изабела — кралицата стоеше на вратата на църквата заедно с две от придворните си дами и мрачно наблюдаваше ставащото. Направих й знак да не се приближава. Тя ми кимна и се върна в църквата. Изведнъж си дадох сметка колко много се беше променила господарката ми напоследък; колко по-затворена и вглъбена беше станала. В този момент се чу пронизителното изсвирване на тромпет — знак, че Едуард и Гавестън се приближават — и всички паднахме на колене. Кралят и фаворитът бързаха напред, а зад тях подтичваше игуменът.
Дънивед привърши заупокойната си молитва, промърмори нещо в смисъл, че трябва да си смени дрехите, и побърза да си тръгне. Едуард и Гавестън очевидно се бяха облекли набързо — и двамата носеха дълги мантии без ръкави от пурпурно кадифе, навлечени върху обикновени ризи и тесни панталони, а на краката си бяха нахлузили меки кожени ботуши, които се хлъзгаха по калния калдъръм. Брадите им бяха наболи, косите им стърчаха на всички страни, а очите им бяха помътнели, сякаш кралят и фаворитът му бяха пиянствали цяла нощ. Гавестън приклекна до трупа. После повдигна главата му и опипа страховитите рани по лицето, шията, гърдите и краката му. Лично аз вече бях сигурна, че Ланъркост е паднал от камбанарията върху скосения покрив на църквата, а после се е изтърколил от него и е политнал към земята. Фаворитът се протегна и ме потупа под брадичката; очите му бяха пълни със сълзи.
— Значи е паднал, така ли? — попита ме той.
— Най-вероятно, милорд.
— Най-вероятно! — сопна ми се Гавестън. — Убит ли е бил, самоубил ли се е? Явно ще трябва да се задоволя със заключението на онзи надут пуяк Ингълрам Беренгер.
Извърнах поглед. Споделях мнението на Гавестън за Беренгер, но знаех кога трябва да си държа езика зад зъбите. Кралският коронер41 си беше кралски коронер и щеше да си свърши работата. Аз, разбира се, щях да сторя същото.
— Милорд — прошепнах, — имате ли представа за какво му е било на Ланъркост да се качва в камбанарията?
— Не — отвърна ми фаворитът, вдигайки поглед към мен. — Не съм говорил с него от два дни.
Гавестън беше изпечен лъжец, но в този случай усетих, че казва истината. Същевременно обаче в погледа му освен съчувствие се четеше и нещо като вина. После фаворитът продължи да оглежда трупа и на мен ми се стори, че се опитва да избегне въпросите ми. Изправих се. Двама рицари знаменосци с тежки брони се приближиха и започнаха да разгонват зяпачите. Цяла нощ беше валяло и утрото беше влажно и студено. Въглените в мангалите, които послушниците бяха докарали в двора, пукаха и хвърляха искри. От вътрешността на манастира прозвуча звън на камбана. Докато оглеждах обезобразеното тяло на този млад мъж и се опитвах да разбера дали е бил бутнат, или е скочил сам, към нас се приближиха неколцина пекари от близката фурна. Гавестън се изправи. Гасконецът стискаше зъби, но красивите му очи бяха изпълнени с тъга. Усещах безнадеждността му. Да, той беше като роден брат на краля, негов фаворит и граф на Корнуол, но въпреки това трябваше да се крие в този затънтен францискански манастир в Йорк. Да не говорим, че тук също го дебнеха какви ли не опасности. Въпреки че още нямах доказателства за това, аз не мислех, че Ланъркост се е самоубил. Смятах, че е бил убит. Гавестън явно подозираше същото. Три години по-рано той де факто беше управлявал Уестминстър и беше разполагал с живота на всеки в кралството, а сега дори собствените му стражи не бяха в безопасност. Изабела беше права — небето наистина притъмняваше и само Бог знаеше какво ще ни донесе бъдещето!
41
Длъжността „коронер“ съществува в Англия от XI в. насам. Първоначално коронерите били назначавани от краля да бранят интересите на Короната (откъдето идва и името им) в отделните графства, но до края на XIX в. ролята им вече се била ограничила до разследване на случаите на насилствена смърт. — Б.пр.