Аз, Матилда дьо Клербон, известна още като Матилда дьо Ферер и Матилда от Уестминстър, бодърствам, за да приветствам тези спомени. Добрите братя ме подслониха в своята подобна на пещера обител и докато се промъквам като призрак по сводестите й коридори, усещам как гротескните изображения из тях ми се хилят, сякаш знаят защо съм тук. Истината е, че се оттеглих в „Грейфрайърс“ по волята на Едуард III, син на Изабела, наричана Вълчицата, и на нейния подобен на лисица съпруг. Това беше неговият начин да ми затвори устата. Железният крал с неговите студени очи, с лице, пазещо спомена за някогашната му красота, и златисти коси, сега изпъстрени с мръсносиви кичури, много искаше да чуе изповедта ми, но аз му отказах. За нищо на света не бих издала тайните си. Бог е свидетел, че Едуард опита какво ли не, за да ме изкуши да предам доверието на майка му, но аз всъщност нямам нищо против да стоя затворена тук. Вярно, че порядките в манастира са доста строги, но така поне съм близо до Изабела. Останките от красивото й тяло, облечени в сватбената й премяна, лежат в разкошна гробница, разположена в олтара на църквата на сивите братя. До тях пък почиват тези на Мортимър5 — господарят на сърцето й. Мортимър Воина, който завърши своя славен, но кратък път, висейки три дни гол от бесилката на Елмс6. Накрая лично свалих студения му труп от въжето и го донесох тук, а добрите братя го покриха с копринен саван и го погребаха. Колко ли време мина оттогава? Повече от трийсет години!
И ето ме сега тук. Игуменът — млад и аскетичен на вид монах със сурово лице, но с добро сърце — ми даде една стаичка с изглед към гробището — тихо място, където през лятото растат диви цветя. Ветрецът с аромат на млада трева, който нахлува оттам, освежава килията ми и гали лицето ми. Под прозореца ми има малко писалище, на което пиша тайната си хроника. За нуждите ми се грижи един от послушниците — Саймън Иконома, както се нарича самият той. Чертите му са доста необичайни, косата му е въздълга и рошава, а на лицето му винаги грее усмивка. Той ми носи храна и всичко друго, което ми потрябва, и дори ме придружава по време на разходките ми сред надгробните камъни с избледнели надписи и очукани от стихиите кръстове. В тези моменти Саймън обича да ми посочва към гроба на някой свой събрат и подробно да ми описва дребните му прегрешения, добродетели и умения. Пита ме какво пиша. Как бих могла да разкажа на тази невинна душа за ада, през който преминах? За шумните схватки и потайните интриги в двора на Изабела; за гнусните убийци с нахлупени качулки и спуснати забрала, промъкващи се в сумрака с проблясващи в ръцете ками; за чашите, пълни с вино чак до украсения със скъпоценни камъни ръб, намазан със смъртоносна отрова; за битките като тази при Банокбърн7, когато рицарството на Англия падна, а разноцветните му гербове покриха подгизналата от кръв земя като гоблен; за щурмуването и оплячкосването на замъка Лийдс8, чийто защитници бяха провесени от стените му с надянати на вратовете примки; за екзекуцията на лорд Баделсмиър, който беше обесен и разчекнат, а месата му — сварени, накиснати в саламура и изложени на показ при портите на Кентърбъри… Да, такива са тайните, които пазя заключени в ума си.
Странна птица е този Саймън. След утренята на последното Сретение Господне9 тъкмо той ми подхвърли идеята да попитам игумена дали може да нарисувам нещо на стената пред килията си. Да, вярно, че съм лечителка. Всъщност съм не по-малко веща в медицината от който и да е лекар, завършил cum laude10 университета в Монпелие или в Салерно. Обучи ме чичо ми Реджиналд, който беше лекар при тамплиерите, преди Филип, крал на Франция и Повелител на Ада, да нападне ордена им и да го потопи в море от кръв. Освен лечителка обаче аз и съм художничка и макар дарбата ми да не е кой знае колко голяма, мога да се похваля с отлично чувство за цвят. Стенописите и рисуваните платна винаги са ме очаровали. Спомням си например кръчмата „Глиганската глава“ на Кингс Стрийт в Уестминстър. Там спряхме да си починем, когато кралската стража ме водеше към „Грейфрайърс“. Стените в салона бяха щедро украсени със смесено с масло червено олово и златен прах, нанесен с помощта на различни шаблони. Научих всичко това от кръчмаря, докато отпивах от чашата си с ейл и се опитвах да не обръщам внимание на мръснишките подмятания на придружителите си — рицарите на Едуард, които бяха по-разгонени и от ято врабци напролет. Все едно — рисунките като тези, които бях видяла по стените на кръчмата, ме успокояват, така че се зачудих дали ще успея да направя нещо подобно, изобразявайки собствения си ад. За моя радост, игуменът одобри идеята и дори поръча да измажат с хоросан стената пред килията ми. После ми осигури варно мляко, с което да я варосам, и червена креда, с която да скицирам картината си. Игуменът е щедър човек, така че ме снабди и с бои, съдове, в които да ги смесвам, и куп четки от катеричи косми и свинска четина.
5
Английски благородник, любовник на Изабела Френска. През 1326 г. двамата принуждават съпруга й, Едуард II, да абдикира в полза на сина си, Едуард III, и фактически управляват Англия до пълнолетието му. През 1330 г. обаче Едуард III се възкачва на престола, обвинява Мортимър в узурпиране на властта и го екзекутира. — Б.пр.
6
Elms (англ.) — Брястовете. Обичайното място за екзекуции в Средновековен Лондон, дължащо името си на растящите наоколо брястове. Другото му име е Тайбърн. — Б.ред.
7
Една от решителните битки за независимостта на Шотландия, състояла се през 1314 г., в която шотландците, предвождани от Робърт Брус, разгромяват армията на Едуард ІІ. — Б.пр.
8
През 1321 г. Едуард II напада замъка Лийдс в Кент, след като съпругата на стопанина му — лорд Бартоломю Баделсмиър, не само отказва да приеме Изабела Френска, но дори атакува свитата й. Впоследствие лейди Баделсмиър е задържана и затворена в Тауър, а съпругът й окончателно се присъединява към враговете на краля. Година по-късно, по време на битката при Бъробридж между кралската войска и разбунтувалите се лордове, той бива заловен и екзекутиран. — Б.ред.