В този момент в двора дотича някакъв вестоносец. Той коленичи пред краля върху измокрения от дъжда калдъръм и тихо му предаде съобщението, което носеше.
— Милорд! — Едуард се приближи към фаворита си и протегна отрупаната си с пръстени ръка към него. — Питър, братко мой — гласът му беше напрегнат. — Чакат ни неотложни дела. Дойдоха новини от юг. Матилда, mon coeur42 — Едуард се усмихна и лицето му мигом придоби онова негово неустоимо очарование, — ще ми направиш ли една услуга? — прошепна той и затършува в кесията под мантията си, след което измъкна оттам едно копие на Тайния си печат и ми го подаде. — Вземи този печат — той ще ти осигури достъп до всичко, което ти е нужно, за да разследваш този случай. А сега върви и открий каква е истината зад всичко това. Хайде, Питър…
Гавестън клекна до трупа и целуна окървавената му коса както майка би целунала рожбата си. После го погали по лицето, усмихна ми се през сълзи, стана и тръгна след краля. Игуменът уреди тялото на Ланъркост да бъде отнесено в помещението за покойници в манастира. Аз пъхнах восъчния печат в джоба на роклята си и се върнах в църквата. Вътре нямаше никого. Изабела и придворните й дами сигурно се бяха измъкнали през страничната врата, откъдето изнасяха мъртвите. Влязох по-навътре в мрачния неф и се огледах. Имах чувството, че във всеки ъгъл са се притаили безброй сенки, готови да изпълзят от скривалището си веднага щом светлината угасне. В наситения с аромат на тамян въздух още се носеше блед спомен за празничните песнопения, камбанния звън и свещените думи на литургията. Сега обаче всичко тънеше в мъртвешка тишина. Очуканите статуи на ангелите и светиите, окъпани в светлината на свещите, ме изпиваха с каменните си очи. Гротескните фигури ми се зъбеха в мрака. Затворих очи. По-рано през деня Ланъркост беше дошъл в църквата и се беше изкачил по стъпалата към камбанарията. Защо? Дали се беше почувствал виновен заради смъртта на брат си и това го беше накарало да отнеме живота си? Или пък някой го беше подмамил и го беше убил? Но защо би му било на някого да убива един от аквилите? Цвърченето на мишките, които притичваха из сенките, отекна в тишината и ме стресна.
— Добро утро, мистрес Матилда.
Подскочих и се обърнах по посока на гласа. В този момент иззад кръщелния купел, сврян в едно тъмно ъгълче на църквата, спокойно излязоха тримата Бомон, плътно загърнати в разкошни зелени плащове. Изведнъж ми хрумна, че това сигурно е тайното им място за срещи.
— Милорди, милейди — поклоних се аз в опит да скрия тревогата си.
— Бяхме в църквата — рече Анри, сваляйки шала, който покриваше устата му.
— Разбира се, че сте били, милорд. Молехте ли се?
— Всички ние трябва да се молим, Матилда.
— И все пак някои може би имат по-голяма нужда от други, милорд.
— Точно така — усмихна се лейди Вески, приближи се и стисна ръцете ми, преструвайки се на много сърдечна, макар че истинската й цел беше да ме задържи. — Този клет войник беше от свитата на Гавестън, нали? — попита тя, надявайки на лицето си загрижена гримаса, но лицемерието й се прокрадна в гласа й — да, тя беше на страната на Гавестън, но аз дълбоко се съмнявах, че двамата са приятели.
— Какво се случи? — попита Луи с престорено набожния тон на свещеник, който смята миряните за сбирщина идиоти.
— Какво да ви кажа, отче — отговорих, освобождавайки ръцете си от хватката на лейди Вески. — Ланъркост явно е паднал от камбанарията.
— Но какво е правил там? — прошепна Луи.
— Не ме е уведомил — сопнах му се аз. — Предстои да се уточняват още много неща, но ако вие сте били в църквата, трябва да сте го видели да се качва в камбанарията…
Тримата Бомон поклатиха глави като един. Ако ставаше дума за други хора, вероятно бих намерила жеста им за забавен. Това семейство обаче беше всичко друго, но не и забавно. Напротив, Бомон бяха изключително опасни люде.
— Трябва да вървя — поклоних се аз.
— Милейди — Анри се доближи до мен и впи студените си зелени очи в моите. — Кажете ми — лорд Гавестън преговаря ли с шотландците?