— Дори и със Сатаната да преговаря — отвърнах, — аз няма откъде да знам. Лорд Гавестън не обсъжда подобни въпроси с мен. А сега, ако позволите, бих искала да се оттегля — имам си и други задължения.
— Всички ние си имаме — усмихна се Анри. — Е, все едно… — той сви рамене и ми махна с ръка.
Поклоних се отново и тръгнах към вратата на камбанарията. Тъкмо хванах резето, когато усетих, че зад мен има някого. Обърнах се. Тримата Бомон стояха зад гърба ми и ме гледаха изпитателно. Изведнъж си спомних нещо, което Изабела ми беше казала. По времето на предишния крал семейство Бомон се бяха сдобили с обширни владения отвъд северните граници — имения, замъци, стопанства… Естествено, че щяха да се интересуват от намеренията на Гавестън! Ако Едуард се договореше с Брус, какво щеше да стане с техните владения?
— Разбирам защо се интересувате от отношенията между Гавестън и шотландците, милорд, но това не ме засяга.
Анри вдигна рамене.
— Някой ден може и да ви засегне, Матилда! Дните на лорд Гавестън са преброени. Негово величество кралят не може вечно да се скита по пътищата на кралството като някакъв поклонник или просяк. Той трябва да бъде в Уестминстър!
— В такъв случай, милорд — сопнах се аз, — обсъдете този въпрос с краля, не с мен. А сега — сбогом.
Вдигнах резето, вратата се отвори и аз озовах в кулата на камбанарията. Там беше толкова тъмно, че когато от мрака изникна някаква сянка, едва се сдържах да не изпищя. Отстъпих назад. Пред мен стоеше някакъв послушник, облечен в сиво расо. Лицето му беше издължено и кльощаво, очите му бяха изпъкнали, устата му непрестанно ломотеше нещо, а ушите му стърчаха като дръжките на кана.
— Съжалявам, милейди — почеса се той по плешивата глава.
— Кой си ти? — попитах го аз, пристъпвайки към него.
— Брат Юсибиъс. Аз съм звънарят. Бия църковните камбани. Винаги съм го правил.
— Значи знаеш какво се случи. Защо не излезе навън?
— Уплаших се — отговори той с треперещ глас. — Много се уплаших, милейди. Всъщност излязох. Надникнах през вратата и видях краля и милорд Гавестън. Мъжът, който се беше пребил, явно беше един от техните хора и аз се уплаших да не ме набедят. Съжалявам.
— Успокой се — пресегнах се аз и докоснах ръката му, покрита с лунички и изпъкнали вени. — Значи ти отговаряш за камбаните, така ли?
— Не, аз съм само помощник — отвърна брат Юсибиъс, а после посочи към дебелите въжета, които висяха от правоъгълния отвор на тавана. — Бия камбаните преди Христовата литургия — той се усмихна глуповато. — Наричаме ги Петър и Павел. Грижа се и за костницата в трансепта43 — намира се под стенописа, на който е изобразено Слизането на Христос в Ада. Заповядайте — подкани ме Юсибиъс. — Добре сте дошла. Тук рядко ми идват гости.
И така, аз затворих вратата и се огледах наоколо. В тясната стаичка на Юсибиъс имаше само един сламеник, едно столче и една разнебитена масичка. Мрачните ъгли на запуснатото помещение бяха пълни с паяжини, натежали от прах. Камбанарията се намираше на шестия етаж на старата кула и до нея се стигаше по здрава дървена стълба. Дадох на звънаря една монета и той тутакси се разприказва. Подовете били изработени от дъбови дъски, понеже камъните били твърде тежки за подобна конструкция. Кимнах. Каменните платформи действително са тежки и се изграждат трудно, а ако някоя от тях поддаде, последиците може да са катастрофални. Така или иначе, Юсибиъс биел камбаната по време на Христовата литургия, за вечернята и за утренята. Не, поклати глава звънарят, сритвайки една бирена чаша под сламеника, той не живеел тук, но често се качвал в кулата, за да си почине и да поразмишлява. Тази сутрин пристигнал точно преди началото на празничната литургия, но не забелязал нищо нередно. Бил камбаните в началото на службата, при освещаването на хляба и по време на благословията накрая. Вратата към църквата била отворена, така че думите на отец Стивън (не, увери ме Юсибиъс, той не познавал добре доминиканеца): ite, missa est — „вървете си, службата свърши“, се чули ясно. Звънът на Петър и Павел тъкмо заглъхвал, когато отвън долетели писъците.
— Клетникът полетя от камбанарията досущ като брат Тиоболд, разбивайки на пух и прах тишината и спокойствието в манастира.
— Кой е този брат Тиоболд?
— Беше послушник, но се спомина отдавна — осведоми ме звънарят, а после продължи да клюкарства. — Взе, че се влюби в една прислужница, и двамата станаха любовници. След като тя го напусна, Тиоболд се качи на върха на кулата и се опита да полети като орел. Преди да скочи, издълба няколко думи в стената на камбанарията. Все още си стоят там.