Гласът ми постепенно заглъхна. Бях уморена и все още не можех да осмисля всичко, което бях видяла и чула.
— Ланъркост не е носел оръжие — промърмори Кенингтън.
С дребното си, но жилаво телосложение, яката си челюст, близко разположени очи и неспокойна натура Кенингтън ми напомняше за бойно куче. Черната му коса беше ниско подрязана, на дясната му буза имаше белег, а пръстите му никога не се отделяха от дръжката на камата му.
— И? — попитах аз.
— За да свали портупея си, значи трябва да е имал среща с някого, на когото е имал доверие.
— И на кого би се доверил Ланъркост? — попитах. — На кого вярвате вие?
Кенингтън замълча.
— На лорд Гавестън? На негово величество краля? Помежду си?
Никой не отговори. Загледах се в избледнелия стенопис зад гърба на аквилите, който осмиваше абсурдността на живота. От стеблото на една бяла лилия стърчеше главата на щъркел, стиснал в човката си риба. Измежду перата на птицата пък се подаваше маймунско лице, увенчано с рога и бълващо огън. Най-големият абсурд в живота обаче беше предателството и убийството на приятел, помислих си аз.
— Е, господа?
— Нищо не знаем! — Филип Лейгрейв, чието почти моминско, розовобузесто лице бе обрамчено от мека руса коса, грабна портупея си и се изправи на крака. — Ако си спомняте, когато ни донесохте новината за смъртта на клетия Джон Ланъркост, ние седяхме в розовата градина. А после… — той сви рамене, препаса портупея си и направи знак на останалите аквили да последват примера му.
— Какво после? — рязко попитах аз.
— Джефри се оттегли от компанията ни, сипейки заплахи срещу Александър от Лисабон. После се затвори в себе си. Идваше тук, за да се моли. Но какво значение има всичко това? — попита Лейгрейв мрачно.
Останалите също се изправиха и онези, които бяха свалили портупеите си, ги запасаха отново.
— Да не би да се страхувате от нападение? — попитах. — Тук, в кралския двор? От какво всъщност се боите, господа?
— От нищо — отговори Лейгрейв през рамо.
— Опитвам се да помогна — казах. — Аз не съм ви враг, господа!
— Вие сте жена! — глупавата забележка на Кенингтън предизвика няколко усмивки.
Спомних си клюките, които твърдяха, че аквилите са хомосексуалисти, подражаващи на библейския Давид, чиято любов към Ионатан многократно превъзхождала любовта към която и да е жена.
— Жена, значи… Нима вашите майки и сестри не са жени? Нима нейно величество кралицата не е жена? Какво значение има полът? Сърцето ми е добро, а волята ми е силна. Жена или не, нека ви попитам следното, господа: ако Ланъркост е бил убит, не се ли боите, че някой от вас може да е следващият? Затова ли сте се въоръжили до зъби като някакви разбойници от Чийпсайд?
Рослин пристъпи наперено и се надвеси над мен. Останалите аквили се опитаха да го спрат. Заслоних очи, за да се предпазя от светлината, която нахлуваше през рисувания прозорец на отсрещната стена. Бях твърдо решена да не показвам страха си. Очаквах Рослин да стане нападателен, но по лицето му се четеше единствено страх. Другите аквили продължиха да го викат. Той обаче измъкна един малък свитък от кесията си и ми го подаде. Развих го и зачетох:
— Кога пристигна това? — попитах ги.
— Всички спим в една спалня в крилото за гости на манастира — приклекна до мен Рослин. — Ланъркост имаше навика да става рано и да излиза доста преди зазоряване, но ние спим до късно. Тази сутрин все още бяхме по леглата, когато камбаната за Христовата литургия удари — той засрамено извърна поглед. — Бяхме по-загрижени за телата си, отколкото за душите си, мистрес. Все едно — Рослин посочи към парчето пергамент, — намерихме това заковано за вратата на спалнята ни. Един Бог знае кой го е изпратил. Можете да го задържите, ако искате — той се изправи, поклони ми се и бавно се отдалечи заедно с останалите.
Останах в църквата още известно време, за да се окопитя. Когато най-после се успокоих, утрото вече преваляше и аз се отправих към склада за провизии, за да закуся с малко мляко и хляб. Там заварих брат Юсибиъс, който се беше надвесил над огромна купа с овесена каша. Звънарят привърши закуската си, избърса устата си с опакото на ръката си и ме увери, че преди да излезе от църквата, не е видял никого нито в камбанарията, нито в нефа. После предложи да ме придружи до дома на покойника, където беше отнесено тялото на Ланъркост. Моментално забравих за храната и на драго сърце приех. Юсибиъс не спря да бърбори през целия път дотам. Минахме през множество настлани със сиви плочи дворове, няколко ябълкови градини и пекарни, покрай скриптория44 и библиотеката, канцеларията на игумена и тази на свещениците, които се занимаваха с подаянията за бедните, и накрая — през една малка градина, пълна с цъфнали овошки. Домът на покойника представляваше едноетажна постройка, подобна на хамбар, с червени керемиди по покрива и грубо издялано разпятие на вратата. Стените вътре бяха варосани, а в цепнатините по тях бяха втъкнати билкови китки. Пръстеният под беше преметен и поръсен с цветчета. В средата на помещението имаше огромна маса, а покрай стените бяха наредени няколко по-малки. Върху някои от тях лежаха трупове, покрити със савани, изпод които стърчаха голи крака и ръце. После Юсибиъс ме предаде в ръцете на брат Малахий, който подготвяше телата за погребение — едър францисканец с гола глава и буйни бели мустаци и брада. Малахий гордо ми представи своите „посетители“, както ги наричаше той, а после ме отведе до централната маса, дръпна савана и откри голото тяло на Ланъркост. Брат Малахий беше направил всичко по силите си, за да приведе трупа му в приличен вид, но по главата и тялото на Ланъркост имаше множество грозни рани, които красноречиво свидетелстваха за жестокото му падане от камбанарията.