Прегледах тялото внимателно и забелязах, че по тила и слепоочията му има дълбоки вдлъбнатини. В този момент чух някакъв шум и се обърнах. На прага стоеше Дьо Монтегю. Направих му знак да се приближи. Той пристъпи напред, погледна трупа, а после се прекръсти и каза, че ще ме изчака отвън. Огледах тленните останки на Ланъркост още веднъж, прошепнах една заупокойна молитва, благодарих на брат Малахий и излязох навън при Дьо Монтегю. Попитах го къде е бил, но той поклати глава. После ме хвана за ръката и ме поведе към килията си — тясно помещение с варосани стени и оскъдна мебелировка, което се намираше близо до манастирската трапезария. Единственият що-годе луксозен предмет вътре беше цветният гоблен, на който беше избродиран златен кръст на червен фон. Дьо Монтегю беше изсипал съдържанието на дисагите си върху леглото, а сега седна на крайчеца му и се зарови из вещите си. Сред тях имаше една малка реликва, един псалтир със сребърна украса, изобразяваща петте рани на Христос, и няколко кожени кесийки, съдържащи един орден — подарък от майка му, една къдрица от косата й и една от косата на отдавна починалата му сестра. Сред предметите имаше още една флейта, една детска играчка и множество сувенири от различните тамплиерски светилища, които Дьо Монтегю беше посещавал.
— Моите скъпоценности — заяви той, без да вдига поглед. — Чух за смъртта на Ланъркост, но имах по-неотложна работа. Озъл и останалите преминаха северната граница и признаха Брус за пълноправен владетел на Шотландия. Нокталиите ни накараха да забравим и последните си остатъци от лоялност към Английската корона. Другарите ми отнесоха в Шотландия всичките ни притежания, включително и моите. Само това ми остана — Дьо Монтегю загреба вещите си от леглото и ги изсипа обратно в дисагите си. — Тези неща ми напомнят за детството ми край Лилшал, за постъпването ми в Ордена, за службата ми в Утремер… — той се изправи и ме хвана за ръцете. — Сега съм изцяло твой.
Усмихнах се на рицарската му поза. В отговор обаче той само ме изгледа тъжно.
— Аз може и да оставам тук, Матилда, но светът се промени. Принадлежността ми към Ордена вече не е тайна. Преди хората може и да са подозирали, че съм тамплиер, но сега вече го знаят със сигурност. За щастие, кралицата ме е взела под крилото си, така че колкото и да иска да ме унищожи, Лисабонеца не може да ме пипне. Освен това вече всички знаят за кървавото му дело в пустошта. Дълбоко в себе си Едуард едва ли е останал доволен от това грубо потъпкване на авторитета му. По времето на стария крал Лисабонеца незабавно щеше да увисне на бесилото.
— Старият крал изобщо нямаше да го допусне в кралството си — добавих горчиво аз.
— Така си е — въздъхна Дьо Монтегю.