— Къде ли е сега Александър от Лисабон? — попитах.
— Скрил се е в манастира при Тайнмаут заедно с нокталиите си — поне така ми каза Озъл, преди да замине — за миг Дьо Монтегю замълча — Току-що пристигам от града. Слуховете се разгарят като огън в стърнище. Графовете напредват бързо. Един Бог знае как ще свърши всичко. А що се отнася до Ланъркост, братята ми ме питаха…
Описах му накратко какво се беше случило и споделих с него, че според мен Ланъркост е бил убит. Собствените си преживявания в камбанарията запазих за себе си. Независимо от страховитите си подозрения, трябваше да запазя хладнокръвие и да остана нащрек. Ланъркост бе убит почти веднага след като му бяхме съобщили за смъртта на брат му. Тоест след като бяхме намекнали, че Джефри може да се е раздрънкал и така да е станал причина за кървава кланица в Дяволската дупка. Дали тамплиерите бяха решили да си отмъстят на Ланъркост? Те ли бяха изпратили в манастира убийци, които да въздадат бързо правосъдие? Вгледах се в лицето на Дьо Монтегю. Прекрасните му очи се взряха проницателно в мен. Нека Бог ми прости, но за известно време аз хранех подозрения към тамплиерите. После още един от аквилите падна покосен от смъртта.
Трета глава
Накрая кралство Шотландия бе предоставено на Робърт Брус.
През следващите два дни се отдадох на задълженията си в домакинството на кралицата. Разтревожена от новините, които бяха дошли от юг, Изабела нареди на слугите си да се подготвят за отпътуване. И така, под мой надзор те опаковаха съдържанието на гардероба й, в който имаше копринени конци на стойност шест лири, сребърни нишки за двайсет лири, четири дузини наметки, трийсет чифта чорапи, десет корсажа, една туника от лен, четирийсет туники от коприна и така нататък. После натъпкаха рубините, сапфирите, смарагдите и другите скъпоценни камъни в ковчежетата й, заключиха ги, запечатаха ги и ги натовариха по каруците. Междувременно Изабела писа до служителите си от Хазната в Уестминстър и до кралската болница „Света Екатерина“ край Тауър, която щедро покровителстваше. Искаше всички да са наясно, че макар да е заточена на север, тя все още държи на интересите си в Уестминстър, Лондон и навсякъде другаде. Освен с приготовленията на багажа аз бях заета и с някои задачи от медицинско естество — стривах прахове, забърквах лекове и пълнех бурканчетата си с разни мазила. Изабела пращеше от здраве, но изглеждаше умислена и отчуждена. Струваше ми се, че се блъска над някакъв проблем, които явно не можеше да сподели с мен.
Няколко дни след службата в памет на Ланъркост и набързо състоялото се погребение на тленните му останки в църковното гробище Едуард свика съвета си в приемната на игумена. Съвсем ясно си спомням онова великолепно помещение с мраморна камина, в която весело пращяха борови цепеници, поръсени с изсушени билки за ароматизиране на въздуха. Въпреки че вече беше пролет, времето навън беше доста хладно. Леденият дъжд блъскаше по еркерните прозорчета с боядисани рамки, а студеният вятър, който нахлуваше през тях, караше цветните ленени завеси да танцуват. Столовете, табуретките и пейките бяха наредени покрай стените и в средата на стаята беше оставена само една огромна дъбова маса, обградена от кожени кресла. Украсените с хералдически символи плочи по пода бяха покрити с дебели ориенталски килими, а стените бяха декорирани с гоблени, посветени на радостта от лова, и цветни стенописи, изобразяващи сцени от живота на свети Франциск. Точно срещу камината беше поставен голям шкаф, претъпкан с украсени със скъпоценни камъни подноси, чаши от венецианско стъкло и метални съдове от Дамаск, които блестяха на светлината от восъчните свещи и буйно пламтящите факли, окачени по стените. Именно тук се затваряха Едуард и Гавестън, за да обсъждат кризата, завладяла Англия. Да, кралят и фаворитът му може и да не предприемаха кой знае какво, но затова пък се съвещаваха на поразия! Двамата бяха станали изключително подозрителни и имаха нужда от уединено кътче, където да се чувстват в безопасност. Обширната приемна на игумена беше идеалното място за тази цел — стените й бяха дебели и в тях нямаше пролуки, през които да надничат разни шпиони, вратата беше солидна, а над главите ни се извисяваха само лъскавите тавански греди, от които висяха знамената на кралския двор. До масата стоеше огромен сандък, пълен с какви ли не документи, но най-вече — с писма от шпионите на краля, осведомяващи го за събитията на юг.
За всеобща изненада, Едуард най-после беше взел някакво решение. Както винаги, кралят и фаворитът му бяха облечени еднакво — и двамата носеха мантии в тъмносиньо и алено, поръбени със златни нишки и обточени с хермелин. Лицата им бяха гладко избръснати и напомадени, а косите им — старателно сресани и подредени. Кралят седеше в единия край на огромната маса, а Гавестън — в другия. Отдясно на Едуард се беше разположила Изабела, облечена в снежнобяла роба и дълга златистозелена туника без ръкави, обсипана с украшения от позлатено сребро. Прекрасните коси на кралицата бяха прибрани в мрежеста шапчица и скрити под тюлен воал. От другата страна на масата се бяхме настанили аз, лейди Вески, отец Дънивед и братята Бомон, плътно увити в плащовете си, за да се предпазят от хапещия студ. Докато Едуард ни обясняваше защо ни е повикал, Изабела стоеше със сведени очи и си играеше с пръстена със сапфир, който носеше на средния пръст на лявата си ръка. В края на изложението си кралят измърмори, че бил допуснал огромна грешка, и тъжно се взря в Гавестън.