През февруари 1312 година съпругата на фаворита, онази лицемерно набожна и престорено благочестива мишка, Маргарет дьо Клер, роди момиченце. Шест седмици по-късно Изабела също обяви пред възхитения двор, че очаква дете. За мен, разбира се, това не беше изненада — бях научила новината още на Богоявление. Всъщност тъкмо аз уведомих кралицата, че ще става майка — менструацията й не беше идвала поне от три месеца, коремът и бедрата й се бяха закръглили, а гърдите й бяха напрегнати. Освен това Изабела страдаше от сутрешно гадене. Накарах я да пие охладена отвара от лайка, но я посъветвах да избягва всякакви други билки. И така, господарката ми постигна своето и обяви на всички, че детето ще бъде момче, тоест бъдещ крал. Едуард от своя страна преливаше от щастие, тъй като бременността на съпругата му най-после потвърди мъжествеността му и сложи край на мълвата, която твърдеше, че двамата с Гавестън са любовници. Разбира се, любопитните люде все още ме питат дали в тези скандални слухове е имало някаква истина. Единственото, което мога да им отвърна, е, че в моите очи Гавестън беше най-близкият човек на краля — брат и сестра, майка и баща. Едуард беше самотник и се беше вкопчил за фаворита си като удавник за сламка.
Вероятно се чудите каква е била моята роля във всичко това. Е, не си мислете, че само съм се разхождала безгрижно, седяла съм в библиотеката, наслаждавайки се на сладкия аромат на рози, носещ се от градината, и съм се возила в покрита носилка или пък на гърба на някое дребно конче, докато кралската кавалкада се е придвижвала от един дворец към друг под гора от бляскави знамена. Но как бих могла да ви опиша преживяванията си? Поглеждайки назад, имам чувството, че се намирам в края на дълъг коридор, осветен от факли, от чиито сенки току изскача по някой и друг блестящ предмет. Или пък че се изкачвам по висок хълм, оглеждайки хоризонта за острия връх на някоя кула или пък за назъбените стени на някоя крепост. Същото е и когато си припомням онзи Великден на 1312 година, който беше ознаменуван със звън на стоманени остриета. Мечовете и камите бяха извадени от ножниците, знамената — развети, а бойните коне — оседлани за битка. Великите лордове — графовете на Ланкастър, Пембрук и Херефорд — се вдигнаха на бунт. По същото време французите заплашваха да завземат Гаскония, папа Климент V — пионката на Филип — сипеше проклятия срещу Ордена на тамплиерите от убежището си в Авиньон, а небето над Англия притъмняваше все повече. Гавестън трябваше да умре. През последните четири години той беше заточван, съден и осъждан, но двамата с краля така и не отстъпиха от позициите си и продължиха да отстояват мястото си под слънцето. Накрая обаче се оказа, че преговорите, които бяха проведени из разни сенчести коридори и градински беседки, са били безполезни, и статутът на фаворита предстоеше да се уреди с меч.
Докато ние чакахме в Йорк, пратениците на Едуард и Гавестън обикаляха кралството в търсене на подкрепа за господарите си. Кралят и фаворитът му се бяха отчаяли и бяха готови да преговарят дори с Робърт Брус, чиито опърпани воини бяха превзели повечето замъци и крепости на Едуард по северната граница и конните им отряди вече пореха като с нож полята на юг от Адриановия вал16. И така, в Шотландия беше изпроводен един от аквилите на Гавестън. Оставям перото и се вглеждам в думата „аквили“. Така се наричаха петимата лични стражи на фаворита — хубави младежи с бащи англичани и майки гасконки. Филип Лейгрейв, Робърт Кенингтън, Джефри Ланъркост, Николас Мидълтън и Джон Рослин бяха опитни воини, закалени в множество битки, и на мен лично много ми приличаха на шайка хрътки, готова да се впусне в преследване на плячката при първото изсвирване на своя господар. Те се издокарваха в къси жакети, батистени ризи и тесни панталони, но под контешкото им облекло, накъдрени коси, гримирани очи и превзети маниери се криеха убийствени инстинкти и умения. Макар да се кипреха върху високите си ботуши от червеникавокафява кордовска кожа, а портупеите17, препасани на тесните им кръстчета, да приличаха на дамски пояси, от ножниците им стърчаха страховити оръжия. Петимата постоянно стояха на стража пред покоите на господаря си и независимо че се перчеха с одеждите си с герба на Гавестън, на който беше изобразен кървавочервен орел с разперени криле, отрупаните им с пръстени ръце не се отделяха от дръжките на камите им. Те самите се наричаха „Аквиле Петри“, сиреч Орлите на Питър. Хората обаче често им казваха „златните момчета“, тъй като „aquilae petri“, орловите камъни18 се носеха като скъпоценни амулети. Любимият шут на Едуард — едно джудже, което се обличаше в зелено от глава до пети и така заприличваше на умалена версия на Робин Худ — също се заиграваше с тази двусмислица и скоро тя се превърна от подигравка в комплимент.
16
Укрепление, построено от император Адриан за защита на северната граница на Римската империя в Британия. — Б.пр.
18
Камъни, намирани в гнездата на орли, които според едно поверие будели добри чувства към притежателя си и го предпазвали от нещастия. — Б.ред.