— Да се разчита ли? — довърши Изабела. — Братко Стивън, не вярвам на никого освен на хората в тази стая!
— Ами предателството в Тайнмаут? — попитах аз.
— В писмото си до мен — отговори Изабела — кастеланът признава, че един предател едва ли би се затруднил да се прокрадне през мъглата, да разбие страничната врата на крепостта и да я остави отворена за нападателите отвън.
— Но кой е можел да си направи тази уговорка с шотландците? Замъкът беше обсаден. Никой освен вестоносците не можеше да излезе, а дори те бяха изпращани рядко.
— Тамплиерът Озъл е успявал да влиза и да излиза от замъка безпрепятствено — отвърна Изабела. — Защо не и някой друг? Така или иначе, Дъкет Тауър беше нашият изход от Тайнмаут. Предателят очевидно е знаел за него, така че нищо не му е пречело да мине оттам, за да излезе от крепостта и да предупреди шотландците. Да не забравяме и светлинните сигнали, изпращани от стените на замъка — добави тя горчиво.
— Права сте — промълвих аз. — Шотландските войски действително са можели да проникнат в Дъкет Тауър, но така те са щели да се изложат на прекалено голяма опасност. Приливът е можело да дойде и да им отреже пътя за бягство. При това положение те са щели да бъдат принудени да се придвижат през кулата, тоест да се справят с войниците там. Да не говорим, че по пътя към покоите на игумена също са щели да срещнат съпротива. В крайна сметка, можело е въобще да не стигнат дотам, а при всеки опит за отстъпление са щели да бъдат избити. Кастеланът щеше да се погрижи за това. Да — заключих аз, — шотландците е трябвало да ви изкарат от замъка, затова са атакували. Очевидно става дума за заговор, но защо? И кой стои зад него? — погледнах към Дънивед, но той само се прекръсти и промърмори една благодарствена молитва.
— Кой стои зад заговора? — повторих въпроса си аз и се обърнах към кралицата; тя обаче също не ми отговори. — Страхувахте ли се от подобно предателство, ваше величество? И ако да, защо изобщо се настанихте в Тайнмаут?
— Какъв друг избор имахме, Матилда? При всички положения беше по-добре да се укрием в замъка, отколкото да се скитаме из пущинаците. Една крепост, разположена върху скалите над морето, със сигурност е по-безопасно убежище от някое запуснато стопанство в равнината.
Кимнах в знак на съгласие.
— Ами „Крилатият дракон“? Кой му нареди да чака в заливчето?
— Съпругът ми, по мое настояване.
— Защо?
— Страхувах се, Матилда. И все още се страхувам.
— От какво?
Изабела сведе глава и разтри челото си с тънките си бели пръсти.
— Не знам точно. Ако знаех, досега да съм се изправила срещу опасността.
— Ами благочестивият ви баща? — добавих аз подигравателно.
Изабела се изкикоти в шепата си.
— Какво за него, Матилда?
— Ваше величество — рязко й отвърнах аз, — баща ви няма как да не е замесен в бедите, сполетели Англия.
— Така е, Матилда, права си — Изабела се облегна в стола си и хвърли един поглед към Дънивед, който седеше вляво от нея.
Псалмописецът неслучайно е казал, че човешкото сърце е лукаво58 — точно така си е. Кралицата и загадъчният доминиканец очевидно бяха сключили таен съюз помежду си и този бегъл поглед, който си размениха, ги издаде. По онова време аз естествено нямах представа какво крият от мен. Дънивед беше изповедник на Изабела и тя споделяше с него тайните си. Мислех си, че и аз се ползвам с доверието й, така че определено проявих ревност в онази ситуация. Но времето също има своите тайни и понякога разкриването на цялата истина отнема години. Все едно, в онзи момент аз не се съмнявах, че Изабела се е свързала с баща си. Припомних си думите на кастелана за френските кораби, кръстосващи крайбрежните води, и се зачудих дали пък капитанът на „Крилатият дракон“ не беше отнесъл до тях някое тайно послание от кралицата и не се беше върнал с отговор. Това би обяснило и новото писмо, носещо тайния печат на Филип Френски.
— Ами негово величество кралят? — попитах.
— Негово величество кралят — рече Изабела саркастично — е бърз като сърна, така че се е измъкнал от преследвачите си и вече наближава Йорк. Ще ни чака там.
— А графовете?
— Изтеглили са се на юг от река Трент, но, разбира се, ще се върнат — Изабела вдигна рамене. — Просто им излиза твърде скъпо да държат войските си на бойното поле — заключи тя и се изправи. — Матилда, ma cherie59 — погали ме кралицата по лицето, — и тук е като в шаха — фигурите може и да са се върнали на първоначалните си места, но това не означава, че играта е приключила.