О, да, играта определено не беше приключила! Новините валяха като порой. Войските на Брус, командвани от пълководеца му Дъглас, бяха отстъпили. Тайнмаут беше в безопасност. Тримата Бомон бързаха на юг, а кралските служители обикаляха из пущинака и издирваха изгубените каруци и кончета, натоварени с багажа на кралицата. Повечето от вещите й бяха открити, но някои от тях изчезнаха безследно. Томас от Ланкастър, братовчедът на краля и водачът на графовете, изпрати на Изабела съобщение, с което я уверяваше, че не би искал враждата на великите лордове с Гавестън да се отразява на отношенията им с краля и кралицата. Писмото беше много мило, но, за съжаление — пълно с лъжи. Е, поне Изабела щеше да си получи обратно част от багажа, задържан заедно с този на краля край Ново Кастро — Ланкастър се ангажираше да й го изпрати.
Дьо Монтегю също се върна. Любимият ми се промъкна в манастира един късен следобед и двамата се срещнахме в розовата градина на свети Ейдан. Той обаче не пожела да разговаряме там. Вместо това излязохме от „Света Хилда“ през антиохийската порта, спуснахме се по стръмната пътека между скалите и се озовахме в малкото рибарско селце. Дьо Монтегю явно добре се ориентираше сред тесните му улички, настлани с едър чакъл, и уверено ме поведе към някаква кръчма в покрайнините, където се събираха разни пътуващи търговци. Кръчмата се казваше „Давидовото коляно“ и гледаше към скалистия морски бряг — доста приятно местенце, което съм запомнила добре. Общото помещение беше разделено на ниши, в които бяха поставени по една маса и две пейки. Във въздуха се носеше апетитната миризма на печена риба и бадеми. Ние поръчахме еленско на скара, мариновано в смес от вино, черен пипер и канела, както и пресен ейл, който се вареше в една пристройка зад кръчмата. Дьо Монтегю изплакна ръце в ароматизираната с билки вода, която ни поднесоха, и лакомо се нахвърли върху храната, а аз му заразказвах какво се беше случило в негово отсъствие. След като свърши, той избърса устата си със салфетката и придърпа свещта по-близо до нас. Очите му бяха зачервени, а лицето му — уморено и изпито. Дьо Монтегю доближи свещта още повече и двамата се взряхме един в друг.
— Вече четири години сме заедно, Матилда, но ето че дойде време да се разделим. Някога домакинството на Изабела ми осигуряваше идеалното прикритие, но сега вече всички знаят, че съм тамплиер. Сигурно и сама се досещаш, че трябва да бягам и че това може да се наложи всеки момент.
Кимнах.
— Особено сега — той си пое дълбоко дъх. — Както знаеш, Орденът на тамплиерите в Англия и Уелс беше напълно унищожен. Онези от членовете му, които не бяха заловени, се укриват. Агентите на Филип ни преследваха през цяла Франция, Ено и Фландрия, стигнаха дори отвъд Рейн. Но ето че Брус най-после ни даде убежище и сега тамплиерите от Англия, Уелс и Ирландия се стичат в Шотландия. Идват и от по-далеч — от Франция, Кастилия, Арагон, Италия и Рейнската област. Тези мъже са се крили с години, Матилда. Същевременно до слуха им непрекъснато са достигали страховитите истории за зверствата, на които са били подлагани братята им из тъмниците на Лувъра и навсякъде другаде из Франция. Чували са за разпъването и обесването, за изгарянето и сваряването, за отрязването на крайници и избождането на очи, за отсичането на уши… — той сниши глас. — Но ти вече знаеш всичко това. Тамплиерите са в кръвна вражда не само с Филип и министрите му, но и с неговите роднини, а това включва и кралицата. Сега те се събират в Шотландия и сърцата им преливат от гняв, а ушите им кънтят от потресаващите истории. Те искат мъст, Матилда — за миг Дьо Монтегю замълча, а после продължи. — И така, Брус изпратил на юг два отряда. Първият се предвождал от Джеймс Дъглас, опитен и безпощаден боец, а вторият…
— От Естивет, водача на тамплиерите — довърших аз.
Дьо Монтегю кимна.
— Естивет разполагал с двеста-триста войници, чийто брой непрекъснато нараствал, тъй като към тях се присъединявали и множество шотландски тамплиери, както и хора от армията на Брус, симпатизиращи на каузата ни. Преминавайки през пустошта, отрядът им не срещнал никаква съпротива и се придвижвал бързо. Единственото желание на Естивет и другарите му било да намерят нокталиите, да ги въвлекат в битка и да ги избият до крак. Знаехме, че шайката на Лисабонеца се е настанила в Тайнмаут, а после на Озъл му хрумна да се престори на техен водач. Онзи страхливец Александър от Лисабон лесно захапа стръвта.