— Всички искат Гавестън да се махне — промърмори той.
— Освен краля…
— Освен краля! — гласът на Дьо Монтегю беше изпълнен със сарказъм.
Протегнах ръка и прокарах пръст по устните му.
— Да не би да мислиш, че и кралят вече се е уморил от Гавестън? — попитах.
— Помисли, Матилда! Кой според теб контролираше Короната през последните четири години — кралят или Гавестън? Откакто почина баща му, Едуард не е имал и миг покой. Нещо повече — за тези четири години той така и не е управлявал реално. Погледни какво става с него — кралят се е превърнал в беглец в собственото си кралство. Едуард вероятно кипи от гняв, но едновременно с това сигурно е ужасно уморен. А времето си лети — разпери ръце Дьо Монтегю. — След четири години на трона кралят е затънал в проблеми. Брус и Филип Френски го притискат. Лордовете от Камарата на общините в Уестминстър настояват да се срещнат с него. Висшите духовници също имат дълъг списък с оплаквания. Те искат кралят да се установи и да упражнява властта си. Съпругата му — млада и красива жена — е бременна, може би с бъдещ наследник. Не казвам, че негово величество желае злото на фаворита си, но може би му е дошло до гуша от всичко това и иска да си осигури малко спокойствие.
После Дьо Монтегю си тръгна, но жестоките констатации, които беше направил за краля, останаха с мен още дълго.
Рослин и Мидълтън също дойдоха да говорят с мен. Тъкмо излизах от скриптория — изискано обзаведено помещение, изпълнено с любимите ми миризми на велен, мастило и кожени подвързии. Обичах да се разхождам по излъскания му до блясък под и да наблюдавам работата на монасите, които преписваха ръкописи или пък илюстрираха страниците на часословите с прелестните си миниатюри. Дънивед също беше там — доминиканецът стоеше пред една стена с множество преградки, където се съхраняваха неподвързаните ръкописи. Когато го попитах какво прави, той ми обясни, че търсел копие на Cur Deus Homo — „Защо Бог стана човек“ — на Анселм65. После се върна към диренето си. Усмихнах се, за да скрия изненадата си, но после се засрамих — в крайна сметка, доминиканският орден беше прочут с високообразованите си представители, преминали през школите на Оксфорд и Кеймбридж. Да, Дънивед в никакъв случай не беше прост проповедник. Към коя ли дисциплина от тривиума66 или от квадривиума67 клоняха интересите му, запитах се аз. После се упътих към изхода. Рослин и Мидълтън седяха и ме чакаха в малкото дворче отпред. Щом ме видяха да приближавам, двамата се изправиха и застанаха на пътя ми, а Рослин вдигна ръка с разтворена длан в знак на добронамереност.
— Мистрес Матилда, не искаме да ви притесняваме, но се боим да не би да сте забравили за другарите ни Ланъркост, Лейгрейв и Кенингтън…
— А господарят ви помни ли ги? — сопнах се аз.
— Напоследък му се събраха доста други проблеми — момчешкото лице на гологлавия Мидълтън изглеждаше угрижено, а пръстите му току се стрелкаха към броеницата на врата му, сякаш орлето търсеше в нея някаква свръхестествена защита.
— Значи господарят ви не го е грижа за тях, но вас — да, така ли? Много внимавайте, господа, вече ви предупредих. Убиецът на вашите другари може би дебне и вас.
— Помним предупреждението ви, мистрес — прошепна Мидълтън, — но как бихме могли да се защитим, като не знаем кой е врагът?
— И аз не знам, сър. Ако знаех, щях да ви кажа.
— Попаднахме на следа… — започна Рослин, а после се озърна наоколо, сякаш подозираше, че в дворчето може да се е скрил някой шпионин. — В деня, в който беше убит Лейгрейв — продължи той, — някакъв францискански монах, или най-малкото мъж, облечен в кафявото расо на ордена, е бил забелязан да излиза през галилейската порта на манастирската църква.
— Може да е бил всеки — отвърнах аз. — Из манастира непрекъснато сноват монаси.
— Не, не — поклати глава Рослин. — Послушникът, който беше убит… брат Юсибиъс, нали така? Та той казал на игумена, че онази сутрин, когато отишъл да удари камбаната за молитвата в чест на Благовещение, заварил църквата празна. После чул шум и се обърнал, но силуетът, който зърнал, не вървял бавно като останалите братя, а тичал и почти изхвръкнал през галилейската порта.
Шеста глава
В Оксфорд се появи някакъв мъж, който твърдеше, че е син на стария крал.68
65
Анселм Кентърбърийски, един от най-изтъкнатите богослови на Западното християнство през Средновековието, (1033–1109 г.). — Б.пр.
66
Цикъл от три основни дисциплини в средновековното образование, включващо обучение по граматика, реторика и логика. — Б.пр.
67
Цикъл от четири основни дисциплини в средновековното образование, включващо обучение по аритметика, геометрия, астрономия и музика. — Б.пр.
68
През 1318 г. в Оксфорд се появил някакъв мъж на име Джон Дейдрас, който изявил претенции към трона на Англия, твърдейки, че той е истинският Едуард II. По време на процеса срещу него измамникът си признал, че е излъгал, и бил обесен, а тялото му — изгорено. — Б.пр.