— А вие как мислите? — попита Дьо Монтегю. — Аквилите самоубили ли са се, или са били убити?
— Мисля, че са били убити, сър — прекръсти се игуменът. — Но този въпрос ще трябва да почака. Нека първо кралският двор се премести и манастирът се върне към обичайното си ежедневие.
— Хайде да се върнем към онази вечер, отче — напомних му аз.
— Да, мистрес, разбира се. Та онази вечер аз се разтревожих за Юсибиъс и реших да го потърся отново. Навън беше вече тъмно, но клисарят още не беше заключил вратите на църквата, така че влязох вътре и се отправих към кулата на камбанарията. Заварих Юсибиъс в стаичката му на първия етаж. Звънарят беше коленичил на пода с нож в ръка и дълбаеше нещо в стената. Приклекнах до него и го попитах: „Братко Юсибиъс, какво правиш?“ Той не отговори. Забелязах, че е плакал. Вдигнах фенера и огледах стената. Звънарят беше надраскал нещо като птица, а до нея — някакво диво животно.
— Куче? — попитах.
— Не. Първоначално и аз си помислих така, но брат Юсибиъс ми каза, че било вълк. Опитах се да го успокоя. Измъкнах ножа от ръката му и го убедих да се прибере в килията си, добавяйки, че вече е късно и клисарят трябва да заключи църквата. И така, двамата излязохме навън и свежият вечерен въздух като че ли поободри звънаря. После го поканих тук, за да пийнем по вино и да се поотпуснем преди лягане. Той ми благодари, но отказа. Тогава аз му пожелах лека нощ, но той ме повика обратно. „Мога ли да ви се изповядам, отче?“ — попита ме той. „Сега ли?“ — учудих се аз. Юсибиъс поклати глава. „Не, отче, не сега, но някой ден бих искал да изслушате греховете ми.“ След тези думи той си тръгна, а на следващия ден беше убит в костницата.
— А сега? — попитах. — Какво мислите сега, отче?
— Юсибиъс искаше да се изповяда. Явно знаеше какво се е случило в църквата, така че искаше да коленичи в изповедалнята и да получи опрощение за греховете си. Подозирам, че Ланъркост и Лейгрейв са били убити. Как и от кого не знам, пък и това е работа на краля. Доколкото разбрах, тъкмо вие се занимавате с разследването на смъртта им. Вие се грижите и за здравето на кралицата, нали така?
Кимнах.
— И я съветвате?
— Правя, каквото мога, отче.
— Е, да — въздъхна игуменът. — Всички ние си имаме своите задължения. Щом кралският двор се премести оттук, веднага ще поръчам да осветят камбанарията — той замълча, за да събере мислите си. — Разсъждавах над онази забележка за прилепа и кучето и за драсканиците по стената в кулата, но така и не успях да разбера какво значат. Разгледайте рисунките, мистрес. Когато човек бъде обладан от вина и съмнения, той винаги търси начин да изрази себе си.
— Тоест вие мислите, че чрез тези рисунки Юсибиъс се е опитал да признае греховете си?
— Да, така мисля и дори смятам, че това му е донесло известно успокоение. Разбира се, накрая звънарят щеше да дойде да се изповяда и пред мен — игуменът стана от креслото си и пъхна ръце в ръкавите на расото си. — Мистрес — усмихна ми се той, — уверявам ви, че преместването на кралския двор няма да ме натъжи много. Все едно, вечернята вече трябва да е свършила. Защо не отидете да видите какво е надраскал Юсибиъс на стената на кулата? Може би ще откриете в рисунките му повече смисъл, отколкото успях аз…
И така, двамата с Дьо Монтегю благодарихме на игумена и си тръгнахме. По пътя към църквата благословията му отекваше в ушите ни. Когато стигнахме дотам, открихме, че нефът все още е изпълнен с гъсти облаци тамян. Монасите вече си бяха отишли и в олтара бяха останали само клисарят и помощниците му, които гасяха свещите и подготвяха параклиса за Христовата литургия на следващата сутрин. Аз взех един фенер и се отправих към църковната кула. Както обикновено, там беше студено и мрачно. Спомних си историята за младия послушник Тиоболд и се запитах дали духът на Юсибиъс не се беше присъединил към неговия. Огледах покрития с прах под и измазаните с хоросан стени. Рисунките на убития звънар бяха точно до леглото. Подадох фенера на Дьо Монтегю и приклекнах. И двете изображения бяха грубо надраскани, сякаш от ръката на дете. Едната представляваше нещо като птица с огромни криле и хищни нокти.
— Прилеп? — прошепна Дьо Монтегю. — Или може би орел? — любимият ми очевидно беше свързал рисунката с орлетата на Гавестън.