— Но все пак е подслушал разговора им, нали? — попитах.
— Разбира се, нали е кръчмар — те винаги подслушват поверителните разговори на клиентите си и после търгуват с наученото. Ланъркост и Лейгрейв обаче говорели много бързо, при това на нормански френски. Двамата били много ядосани, но си личало, че са и доста разстроени. Колкото повече пиели, толкова повече се разгневявали. Кръчмарят доловил думата „предателство“, а после и „измяна“, но нищо повече. Накрая аквилите едва се държали на краката си и си тръгнали прегърнати — Поклонника се намръщи. — Това е истината, мистрес.
— Но защо поискахте да се срещнем?
Поклонника отпи от чашата си, остави я на масата и се взря през прозореца.
— Наричам се Поклонника от Пустошта — обърна се той към мен, — но рожденото ми име е Уолтър. Местен човек съм. Баща ми, дядо ми и прадядо ми са стопанисвали голямото абатство в Риво. За съжаление, Бог ме беляза — той докосна странното родилно петно върху лицето си — и така ме осъди на самота. Не исках да съм сред хората и да се излагам на подигравките им. И така, бенедиктинците от Риво ме подслониха в обителта си и ме обучиха за соколар. Запознах се с всички хищни птици под небето, изучих навиците и слабостите им, болестите им. Знам как да ги храня и как да се грижа за тях. Преди да навърша двайсет лета, вече бях станал истински майстор и репутацията ми на ловец и надежден човек се беше разнесла надлъж и нашир. Това беше по времето на стария крал. Четири години преди да умре, Едуард посети Риво. Той беше страстен ловец и обожаваше ловните птици. И така, аз изведох негово величество на лов из блатата край северната граница и след като се върнахме в абатството, той настоя да постъпя на служба при него. Абатът не посмя да откаже, пък и аз бях доста амбициозен — Поклонника се усмихна. — О, да, знам какво говорят хората за стария крал и той действително беше суров човек. Понякога дори ставаше жесток, но покрай соколите и ястребите си омекваше като памук. Към мен също проявяваше симпатии. Двамата си говорехме почти като баща и син. И така, кралят ми повери соколарника си край новия Кръст на Елеонор, близо до двореца в Уестминстър, и впоследствие остана много доволен от мен. И с право — грижех се за соколите и за ястребите му като за зеницата на окото си, а ако не дай си Боже, някоя птица се разболееше, веднага виках лекари и дори пращах восъчна отливка от тялото й на гроба на свети Томас Бекет73 в Кентърбъри в търсене на изцеление свише. Кралят беше изключително взискателен господар. Ако някой проявеше лошо отношение или небрежност към соколите му, той сваляше колана си или пък взимаше първото, което му попаднеше, и лично налагаше виновника. С мен обаче се държеше много мило. Понякога дори пиехме заедно. Чувствах се на седмото небе. Старият крал никога не споменаваше за лицето ми; единственото, което го интересуваше, беше, че съм отличен служител.
— Тъкмо бях решил, че щастието ми ще трае вечно, когато Едуард се спомина — Поклонника направи пауза. — Малко преди това той ме повика в Рисуваната зала в стария дворец в Уестминстър, за да обсъдим някакво ръководство за обучение на ловни птици, което тъкмо си беше купил от Франция. Помня добре онзи ден. Кралят не ме прие веднага, така че се наложи да се помотая малко пред залата. Когато най-после бях поканен да вляза, видях, че цялото помещение е отрупано с доспехи, портупеи и ботуши. Слънчевата светлина струеше през цветните стъкла на прозорците, а по масата бяха разпръснати безброй свитъци. Старият крал изглеждаше щастлив; разговорите му с мен винаги го караха да забрави за грижите си и да се отпусне. В този момент обаче в залата влезе някакъв шамбелан, който съобщи, че отвън чакат принцът на Уелс и лорд Гавестън. На Едуард никак не му стана приятно — той изобщо не одобряваше присъствието на Гавестън в двора, да не говорим за дълбоката привързаност на сина му към този прост гасконец — но въпреки това нареди на шамбелана да ги въведе в залата. След като си размениха обичайните любезности, кралят попита каква е причината за посещението им. Принцът и Гавестън ме изгледаха кръвнишки — очевидно не искаха да говорят за делата си в мое присъствие — но кралят вече беше на път да излезе от кожата си. Десният му клепач започна да се спуска над окото му, лицето му поаленя, а ръцете му се разтрепериха. Едуард беше остарял, пък и походите в Шотландия доста го бяха изтощили. Гавестън стоеше до вратата, а принцът на Уелс се беше настанил на някаква покрита с възглавници пейка срещу баща си. Кралят не ме беше освободил официално, така че бях принуден да остана. И така, младият Едуард заговори за привързаността си към Гавестън; описа го като изключително благороден човек и го назова свой най-скъп брат. Кралят кимна, но в очите му се четеше гняв. След кратката си встъпителна реч принцът премина към същината на въпроса и отправи към краля една наистина смайваща молба. Той помоли баща си да даде на Гавестън английското графство Корнуол или френските графства Понтийо и Монтрьой.
73
Архиепископ на Кентърбъри по времето на Хенри II, убит през 1170 г. заради конфликта му с краля по повод привилегиите на духовенството. — Б.пр.