И така, аз излязох от църковното гробище и незабавно поисках Изабела да ме приеме в покоите си. Стаята й беше пълна с придворни дами, кавалери и пажове, както и с носачи, които пълнеха сандъците и ковчежетата й. Изабела ми хвърли един поглед и нареди на всички да излязат. Кралицата се беше увила в дебели дрехи, а лицето й беше доста бледо. Попитах я дали е добре, но тя каза, че просто малко й е прилошало и че скоро ще й мине. Настоях да й приготвя билкова отвара. Тя се настани в креслото си и протегна пръсти към поставения наблизо мангал. Аз приседнах на едно столче до нея, наведох се към ухото й и й разказах за всичко, което се беше случило междувременно — за срещата си с Поклонника, за думите на Озъл… Едва тогава осъзнах колко зряла беше станала кралицата и колко беше заприличала на баща си — онова „страшилище за синовете на гордостта“, както е казал един поет. Тя нито веднъж не ме прекъсна, нито пък ме попита нещо. Щом свърших, протегна и двете си ръце над мангала, сякаш искаше да извлече от припукващите въглени не само топлина, но и сила.
— Благодаря ти, Матилда. Аз също съм чувала тези слухове, но се съмнявам в тях да има някаква истина. Както и да е, опасността в подобни случаи не идва от това, че клюките може да са верни, а от възможността да се превърнат в реалност. Съпругът ми от своя страна не прави нищо, за да разсее съмненията на хората, и ето че сега бягаме от английските графове, притичваме от Йорк до Тайнмаут и обратно и сме принудени да се молим за помощ на някакъв си шотландски бунтовник. А Едуард трябва да седи на трона на предците си в Уестминстър, да раздава правосъдие и да управлява кралството си.
В този момент на вратата се почука и в стаята влезе Дънивед. Изабела му посочи един стол, а после отново се обърна към мен.
— Матилда, трябва да си поговоря с брат Стивън. Обсъдих положението и със съпруга си. Решено е — най-късно утре сутринта ти и добрият брат тук — тя се усмихна на доминиканеца — ще тръгнете за Скарбъро.
Погледнах към изповедника на кралицата. Дънивед беше отметнал качулката си назад, а ръцете му бяха скрити в ръкавите на расото му. Доминиканецът изглеждаше невероятно спокоен и едновременно с това — бдителен и аз за пореден път се зачудих каква ли е неговата роля в интригите в двора. Изабела явно нямаше търпение да остане насаме с него и вероятно възнамеряваше да му изповяда всичко, което бяхме обсъждали досега. И така, аз се поклоних и излязох от стаята.
До обяд новината за предстоящото ни заминаване вече беше обиколила целия манастир. Опаковах багажа си. Кралицата нямаше нужда от мен, така че се заключих в стаята си, седнах пред писалището, извадих един лист велен и започнах да записвам наблюденията си. Тъкмо хванах перото, когато на вратата се почука. Помислих, че някой слуга ми носи съобщение от кралицата и изпъшках, но пред вратата стоеше Дьо Монтегю. Любимият ми си беше взел сбогом с Озъл и аз почувствах мъката му от загубата на една толкова важна връзка с останалите тамплиери. Той седна на един стол и заговори за старите времена. Оставих го да излее болката си, но Дьо Монтегю беше голям познавач на хората и скоро усети, че мислите ми са другаде. Усмихна ми се и посочи към листа велен на писалището.
— Да не би вече да съставяш обвинението? Ами да взема да ти помогна тогава. По-добре, отколкото да се вайкам… Е, откъде да започнем? Какво ще кажеш за Поклонника?
И така, известно време двамата обсъждахме историята, която ни беше разказал мистериозният ни посетител.
— Кой ли е поръчал убийството му? — попита накрая Дьо Монтегю, потропвайки с крака.
— Вероятно същите хора, които са се опитвали да го премахнат и преди — предположих аз. — Може би враговете му не са били забравили за него, както си мислеше той.
— Тоест или Гавестън, или кралят — саркастично отбеляза Дьо Монтегю, изправяйки се на крака. — Ясно, че с този белег на лицето Поклонника трудно би останал незабелязан, но в момента кралят и фаворитът му си имат доста други проблеми. Дали не е било просто нещастен случай?
Попитах го какво има предвид.
— Ами може някой разбойник да е имал намерение да нападне и трима ни, но присъствието на Озъл да го е стреснало и той да е избягал.
Тъкмо отворих уста да му отговоря, когато на вратата се почука отново. След като Дьо Монтегю беше влязъл, аз не бях спуснала резето обратно и ето че сега, без да дочака отговор, в стаята нахълта Дънивед. Доминиканецът изглеждаше изключително развълнуван от нещо, а лицето му се беше разкривило от гняв. Попитах го какво става, но той само поклати глава, прекръсти се и закрачи из стаята. От време на време спираше, за да погледне към разпятието или към някоя от цветните картини, окачени на стената. Трябва да ви кажа, че имам отличен усет за хората и винаги познавам кога се опитват да ме измамят. Яростта на доминиканеца обаче беше неподправена. Явно кралицата му беше казала какво съм научила предишната нощ. Най-после Дънивед застана на едно място. Дишането му се беше учестило. След като се прекръсти още веднъж, той се удари в гърдите и каза: