Притъмняващото небе [bg]

— Mea culpa, Матилда — аз съм виновен.

Посочих му един стол. Той седна, а от гърлото му се изтръгна въздишка на облекчение. После доминиканецът хвърли един бърз поглед на Дьо Монтегю, стана, заключи вратата и спусна резето. След това се върна на стола си, скръсти ръце пред гърдите си и се вторачи в мен.

— Идвам от покоите на кралицата, Матилда. Научих истината за клането в Тайнмаут и че планът е бил Изабела да бъде убита.

— Да, информаторът ни действително ни наведе на тази мисъл, но това не значи, че е истина — отвърнах аз.

Дънивед потри лицето си, а после посочи към листа велен на писалището.

— Хайде всички да помислим заедно. Струва ми се, че това е най-доброто, което можем да сторим, преди да се заключим в Скарбъро.

Предложението на доминиканеца ме изненада, но въпреки това аз приех. Разбира се, присъствието на Дьо Монтегю и най-вече на Дънивед ме притесняваше, но от друга страна, логиката на доминиканеца беше безпогрешна. В онази крепост щяхме да сме далеч от кралицата, а враговете, от които щеше да ни се наложи да се отбраняваме, едва ли ни мислеха доброто.

— Е, Матилда, какво предлагате да направим? Какво да предприемем? Утре сутрин заминаваме за Скарбъро. Признавам си, че ще тръгна с огромна неохота. Защо ли? Защото нейно величество кралицата няма да бъде с нас. Тя ще отпътува за Хаудън и ще се настани там — Дънивед посочи към мен. — И така, Матилда, вие лекувате тялото, а аз — душата. Хайде да видим тогава с какви симптоми разполагаме тук. Какви въпроси трябва да си зададем?

И така, аз взех перото и започнах да си водя записки, използвайки тайния шифър, който овладявах все по-добре.

— Трима от аквилите на Гавестън — казах на глас — бяха мистериозно убити. И тримата паднаха от високо. Смъртта им беше ужасна, но в нея имаше и доста голяма доза ирония. Дали по този начин убиецът им не е искал да се погаври с прозвището им, с представата за полетели орли? Казвам „убиец“, защото тук несъмнено става дума за убийства — при всеки от труповете беше намерено следното подигравателно стихче:

Аквиле Петри, не хвърчете толкоз нависоко, защото господарят ви Гавестън затъва все по-дълбоко.

— Така или иначе, само Бог знае защо Ланъркост се е качил на върха на онази усамотена кула — продължих аз. — Остава и въпросът как нападателят му е успял да го надвие и да го хвърли от камбанарията. Орлето е свалило портупея си, оставило го е на приземния етаж, откъдето по-късно го е откраднал брат Юсибиъс. Това ме кара да си мисля, че Ланъркост е имал среща с някого, на когото е вярвал, но с кого?

Дънивед промърмори нещо в знак на съгласие. Дьо Монтегю изглеждаше напрегнат. И така, аз се върнах към записките си.

— Второ: Лейгрейв. Въпреки скорошната смърт на другаря си той също сваля портупея си, качва се в кулата и пада оттам по същия начин. Най-странното обаче е, че той дори е стоял на перваза на прозореца. Защо? Кой друг е бил там?

— Сигурна ли сте, че е стоял на перваза? — попита Дънивед. — Видяхте ли отпечатъци от обувките му?

— Да, да — отвърнах аз разсеяно.

— А не е ли възможно — намеси се Дьо Монтегю — и двамата мъже да са отишли в кулата с някого, на когото са вярвали, и той да ги е бутнал отзад?

— Не — поклатих глава аз. — Бях там. Первазът е доста широк. Ако някой се опита да те бутне отзад, спокойно можеш да се хванеш за него, да се обърнеш и да окажеш съпротива или поне да вдигнеш тревога. В камбанарията няма много място. Ако двама мъже се сбият там, те неминуемо ще се блъснат в някоя от камбаните и така ще вдигнат шум. Ланъркост и Лейгрейв обаче са паднали, без да издадат и звук. Освен това в камбанарията нямаше никакви следи от борба.

— Въпреки това ти твърдиш, че брат Юсибиъс е видял нещо, нали така? — попита Дьо Монтегю.

— О, не мисля, че това е просто твърдение — обърнах се аз и изгледах двамата си помощници. — Юсибиъс наистина е видял нещо. Той много си падаше по лъскавите неща, в това число и по сребърните монети. Сигурна съм, че е искал да залови убиеца сам, за да може после да поиска награда. Освен това обичаше да разполага със сведения, до които другите нямат достъп. Така хората, които го мислеха за глупак, накрая оставаха смаяни от ума му. Чудя се какво ли представляват рисунките, които е издълбал на стената в кулата. Едната може да изобразява орел или прилеп, а другата — куче, вълк или пък някой от леопардите от английския кралски герб. Ами въпросът, който е задал на игумена — дали прилепът можел да е по-умен от кучето — какво ли означава той? Или пък двете латински думи, които Поклонника му е надраскал с въглен върху бялата стена в костницата — lux et tenebrae — светлина и тъмнина? За какво са му били те? Кого е видял? И кой го е проследил в костницата и е разбил черепа му? — аз замълчах, за да запиша въпросите си върху парчето велен, а Дънивед си зашепна някаква молитва. — Трето — продължих, — Кенингтън и двамата му стражи.