— Въпреки това трябва да запазим хладнокръвие — намесих се аз. — Хайде да разгледаме въпроса, сякаш е научен казус, и да се запитаме за следното: можеше ли Брус наистина да навреди на кралицата? Какво щеше да обяснява после на европейските монарси, на Светия отец в Авиньон и най-вече на бащата на Изабела в Париж?
— О, сигурен съм, че щеше да измисли нещо — прекъсна ме Дьо Монтегю. — Щеше да каже, че е било нещастен случай и че той всячески се е опитал да го предотврати, давайки на хората си най-строги указания. После щеше да се оправдае с размирните времена и може би дори щеше да се опита да хвърли вината върху Едуард Английски и момчето му за забавления Гавестън. В крайна сметка, тъкмо те оставиха младата бременна кралица в онази усамотена крепост сред скалите.
Трябваше да се съглася с логиката на Дьо Монтегю. Едуард и Гавестън като нищо можеха да операт пешкира при един подобен развой на събитията. Дънивед си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Но къде се корени всичко това? — попита той. — Спомням си, когато двамата дойдохте в розовата градина и донесохте на Ланъркост скръбната вест за смъртта на брат му. По-късно из двора плъзнаха слухове, че в пущинака са били избити неколцина тамплиери и че братът на Ланъркост е бил един от тях. Едва след тези събития започнаха убийствата — Дънивед погледна Дьо Монтегю с крайчеца на окото си.
— Разбирам накъде биете, доминиканецо — лаконично заяви Дьо Монтегю, — но ви се заклевам в Евангелието и дори в самото Свето причастие, че моите братя не са виновни за смъртта на Ланъркост, Лейгрейв и Кенингтън.
— Но кой може да е виновен тогава? — предизвикателно попита Дънивед. — Убийствата на аквилите започнаха именно след онова клане в пущинака. Мистрес Матилда, по времето, когато Ланъркост падна от камбанарията, двамата с вас бяхме в църквата. В случая с Лейгрейв кралят ни беше повикал на съвет. В Тайнмаут пък и тримата бяхме заедно с кралицата, когато…
— Има и още нещо — прекъснах го аз. — Поклонника ни каза, че Ланъркост и Лейгрейв са ходили в „Огненото гърне“ на Пигстай и доста са си пийнали. Двамата аквили изглеждали много потиснати и споменали в разговора си думите „предателство“ и „измяна“. Всичко това ме навежда на следния въпрос: възможно ли е Гавестън да е отговорен за убийствата на орлетата си? И ако да, защо му е била нужна смъртта им и как е успял да ги премахне?
Дънивед погледна към разпятието на стената, прошепна една молитва, а после се вгледа внимателно в мен.
— Нещо друго? — попита той.
Поклатих глава. Доминиканецът изпухтя, а после се надигна от стола си.
— В такъв случай, сбогом — благослови ни той и се отправи към вратата. — Ще се срещнем отново.
Рано на следващата сутрин, още преди мъглата да се е вдигнала и слънцето да се показало над хоризонта, аз посетих Изабела в покоите й. За известно време тя само стискаше ръцете ми, гледайки ме тъжно. После ме придърпа към себе си, прегърна ме и ме целуна по бузите. След това се отдръпна, но продължи да стиска ръцете ми.
— Пази се, Матилда — каза тя, а после рязко се извърна, сякаш искаше да се възпре от повече приказки.
И така, аз се поклоних и излязох от стаята.
Пътуването ни през огряната от слънцето пустош към Скарбъро премина без произшествия. Кавалкадата ни се състоеше както от каруци, така и от ездачи, сред които бяха Гавестън, двамата му аквили, тримата Бомон и техните хора. Придружаваха ни и множество носачи, коняри, каруцари и всякакви други слуги. Кралят беше изпратил с нас и Ап Ител, чиито уелски стрелци препускаха от всички страни на шествието ни като защитен кордон. Според слуховете графовете трябваше да са наблизо, но ние така и не срещнахме вражески войски. През нощта отседнахме в някаква кръчма край стария римски път, който свързваше Йорк с Лондон, а на следващата сутрин вече усетихме морския бриз. Скарбъро беше малко пристанищно градче, чието заливче служеше за подслон на множество рибари и пирати, а по време на буря — и на големи търговски кораби, превозващи вълна. Градчето се беше сгушило зад един хълм, гледащ към морето. От другата страна на възвишението се простираха именията на местните богаташи, а на билото му беше кацнал замъкът. Крепостта доста приличаше на Тайнмаут, но за щастие изглеждаше много по-приветлива. Тук, както ни увериха, щяхме да бъдем в безопасност. Ако ни нападнеха откъм сушата, корабите, чакащи в пристанището, веднага щяха да ни откарат далеч от опасността. Освен това брегът тук не беше така скалист, както в Тайнмаут, а и лятото вече беше дошло, така че сцената, която се разкри пред очите ни, беше много приятна.