Не помня името на старицата — дано Бог ми прости за това — но от нея научих страшно много неща за местните лековити растения и за различните заклинания, използвани при прилагането им. Отначало се чудех дали не е вещица, но после тя разсея съмненията ми. Един ден сбръчканото й лице се разтегли в усмивка, тя ме сграбчи за ръката и ме придърпа към себе си.
— Гледам в очите ви, мистрес, и в тях виждам душата ви. И двете знаем, че магиите не могат да излекуват никоя болест. Една молитва към добрия Господ или пък към благословената Му Майка би била много по-ефикасна — тя ми намигна, — но нашите пациенти не знаят това. Те си мислят, че заклинанията действат и това, разбира се, повдига духа им. Не може да не сте забелязали, че след това лечението им протича много по-гладко и те оздравяват много по-бързо.
Ясно си спомням как се разсмях при тези думи. Друг път знахарката направи една много странна забележка, която ме накара да се замисля. Тогава обаче беше неин ред да задава въпроси. И така, една сутрин аз си порязах ръката и отидох при нея, за да си взема малко изсушен мъх, смесен с пресечено мляко — чудесен лек срещу загнояване. Старицата с удоволствие прие да ми услужи. Двете седнахме в ъгълчето на масата и аз запретнах ръкава си. Знахарката внимателно проми раната, а после нанесе отгоре й малко от лековитата смес, служейки си с плоската страна на един нож, който беше дезинфекцирала на пламъка на една свещ. Щом приключи, аз й благодарих и предложих да й платя. Тогава старицата сграбчи пръстите ми и се взря в мен.
— Мистрес — прошепна ми тя, — вярно е, че нашето изкуство е забулено в мистерии, но в това отношение то изобщо не може да се мери с човешката природа. Кажете ми, защо негово величество кралят, при цялата си мъдрост, изпрати лорд Гавестън тук?
— Замъкът е укрепен и освен това разполага с пристанище — отговорих й аз. — Ако стените му случайно бъдат превзети, лорд Гавестън винаги би могъл да се качи на някой кораб и да отплава за чужбина.
Старицата наведе глава, засмя се тихичко на себе си, а после отново ме погледна.
— Но откъде кралят и фаворитът му биха могли да знаят това?
— Не си играйте с мен, мистрес — помолих я аз. — Говорете направо.
— Живея в замъка от седемдесет лета, мистрес, и мога да ви уверя, че кралят и лорд Гавестън никога не са идвали тук. Та, питам се, защо му е на негово величество да изпраща фаворита си на място, което не познава? Често ходя до града и трябва да ви кажа, че слуховете се роят като мухи над купчина тор. Хората говорят, че великите графове са наблизо — старицата посочи към прозореца, — а колкото до корабите… — тя се разсмя. — Пристанището, мистрес, е пълно с пирати от Англия, Фландрия, Ено и Франция. Те най-вероятно изобщо няма да пуснат спасителния кораб да влезе в залива, а дори да го сторят, един Бог знае дали ще му разрешат да излезе.
Лечителката имаше право — този въпрос тормозеше и мен. Защо кралят ни беше изпратил в замъка Скарбъро? Дьо Монтегю и Анри Бомон също бяха озадачени.
— Да не би негово величество да иска лорд Гавестън да попадне в ръцете на графовете? — намигна ми старицата, а после прехапа устни. — Един Бог знае, мистрес, но така или иначе, аз вече казах твърде много. А колкото до раната ви…
Знахарката отказа да говори повече на тази тема, но аз знаех, че сред слугите из замъка се носят същите слухове. Дънивед, който обичаше да дава ухо на клюките, също беше научил за тази теория и изказа следното предположение:
— Може би въпросът не е в замъка, а в пристанището — промърмори той с усмивка. — Ако Гавестън тръгне да бяга, той едва ли ще се качи на кралски кораб. По-вероятно е да вземе някоя пиратска галера, която не би привлякла вниманието на останалите кораби.
Така или иначе, това беше само един от многото ни проблеми. За останалите Гавестън продължаваше да свиква съвета си. Не че на заседанията му се решаваше нещо… Единственото, което ни оставаше, беше да чакаме. Великите лордове всеки момент можеха да ни обсадят, но според фаворита негово величество кралят събирал войска и се канел да приклещи врага пред стените на замъка. За жалост, този вариант съществуваше само в нелепите мечти на Гавестън. В крепостта не пристигаха новини нито от краля, нито от кралицата. За да се разсейвам, аз поемах какви ли не задачи и работех дори в кухните на замъка — оживено място, от чиито тавански греди висяха парчета шунка, нанизи наденица, плитки лук и цели гроздове диви птици. Огнярчетата от пекарните също имаха нужда от помощ при събирането и сушенето на подпалките и лесковите съчки, които се използваха като шишове в огромните пещи. И така, аз ставах рано и се включвах в ежедневните дейности на замъка. Обичах да вдъхвам влажния и хладен утринен въздух и да се наслаждавам на синьото небе, обещаващо още един слънчев ден. Към неговия аромат се примесваха и миризмите от кухнята, които бяха повече от пленителни, понеже Гавестън настояваше на трапезата му да се поднасят само деликатеси. Обичам пекарните. Уханието на прясно изпечен хляб, който се носи от тях, винаги събужда в мен горчиво-сладките спомени за щастливите дни, прекарани в Париж, когато чичо ми Реджиналд ме изпращаше по разни задачи из града и аз тичах по Рю де Корделие, докато пекарите вадеха първата партида самуни за деня.