И така, аз си казвах сутрешните молитви в прекрасната градина, а после изчаквах капелана на замъка — припрян сивокос свещеник — да приготви параклиса за литургията. Понякога Дънивед и Дьо Монтегю се присъединяваха към мен, но те обикновено отслужваха утренята в собствените си покои. Веднъж Дънивед отбеляза, че Гавестън не се отдавал често на молитви, и попита дали майката на фаворита действително е била вещица. Аз се усмихнах и отвърнах, че не знам, а после споделих собствените си тревоги относно необмислените действия на краля и на Гавестън. О, да, помня всяка една подробност от онези дни — уютния параклис с изящните му стенописи и прекрасната му градина; сутрешните ми занимания в пекарната и в кухнята… Пък и как бих могла да ги забравя, при положение че точно там ужасът започна отново?
Трябва да е било около шестия ден след пристигането ни в замъка. Двамата с Дьо Монтегю тъкмо закусвахме в склада за провизии, когато Дънивед влетя вътре; полите на черно-бялото му расо се развяваха от силния сутрешен вятър.
— Мистрес Матилда, трябва да дойдете в параклиса! — каза той задъхано.
И така, тримата прекосихме двора и минахме по покритата с чакъл алея, която водеше до църквата. Рослин и тримата Бомон вече се бяха скупчили пред вратата. Капеланът се бореше с бравата. Дьо Монтегю си проправи път през тълпата.
— Не би трябвало да е заключена — изхленчи капеланът, а после приклекна и надзърна през ключалката. — Няма ключ! — промърмори той.
— Вие ли заключихте вратата снощи? — попита го Дънивед.
— Не, никога не я заключвам. Защо да го правя? Замъкът е укрепен, пък и в параклиса няма нищо ценно. Освен дарохранителницата, разбира се, но кой би я откраднал?
Тръгнах покрай стената на църквата, която гледаше към градината. Прозорците бяха съвсем тесни, запълнени с рогови пластини, отдавна изгубили цвета си под въздействието на стихиите. Върнах се при останалите.
— Много съм разтревожен — заяви Рослин. — Не мога да намеря Мидълтън. Той обича да идва тук по зазоряване. Напоследък беше много обезпокоен и непрекъснато се молеше.
Спомних си религиозните символи, закачени по жакета на Мидълтън.
— Направо беше обезумял! — добави Рослин.
Самият той също не изглеждаше на себе си. Орлето крачеше напред-назад и току потропваше по вратата на параклиса, сякаш се надяваше да събуди някого вътре.
— Мислите, че може да е вътре ли? — попита Дънивед.
Рослин вдигна рамене. В този момент по покритата с чакъл пътека бавно се зададе мургавият Ап Ител, задъвкал залък хляб. С него бяха и неколцина от стрелците му. Помолих го за съдействие и той веднага изпрати шестима от хората си до склада за дърва с нареждането да донесат някоя талпа, която да използват като таран. Не след дълго младежите се върнаха с едно огромно парче дърво и заблъскаха с него по ключалката вляво. Щом вратата поддаде, те преместиха усилията си към кожените панти вдясно. Шумът от ударите привлече още зяпачи. Накрая кожените панти се скъсаха, вратата полетя назад, а бравата се разпадна. Вътре ни очакваше кошмарна сцена. Красивият параклис с неговата изящна сребърна дарохранителница, обагрена от червеникавите отблясъци на олтарния светилник, се беше превърнал в обиталище на смъртта. На една от таванските греди беше завързано дебело въже, от което висеше тялото на Николас Мидълтън. Значките по жакета му проблясваха на мъждивата светлина. Импровизираният ешафод, състоящ се от помощната стълба, използвана в олтара, подпряна на таванските греди, изглеждаше също толкова зловещо, колкото и всяка крайпътна бесилка. Обутите в ботуши стъпала на орлето сочеха към пода, краката му, пристегнати в зелени панталони, бяха леко раздалечени един от друг, ръцете му се поклащаха безжизнено покрай тялото, а вратът му беше извит като на кокошка. Един поглед върху моравото му лице, изцъклените му очи и изхвръкналия от устата му език, ми беше достатъчен, за да се уверя, че е мъртъв.