Выбрать главу

Помолих присъстващите да не пипат трупа, след което се огледах наоколо, стараейки се да запаметя всеки детайл. Стълбата беше опряна в таванските греди. Ключът от входната врата на параклиса лежеше захвърлен на пода. Вратата на ризницата зееше полуотворена. Молитвеният стол беше леко отместен. Влязох в ризницата, но там нямаше нищо — само прах и тишина. Вратата към градината все още беше здраво залостена с ръждясалите си резета. Върнах се в олтара и огледах зловещата сцена. Хората на Ап Ител бяха застанали при разбитата входна врата и се опитваха да попречат на зяпачите да влязат в църквата. По моя молба трупът беше свален от въжето и положен върху каменните плочи на пода. Рослин се изправи над него; лицето му беше призрачно бледо. Орлето трепереше, отваряше и затваряше уста, а очите му примигваха. Огледах го внимателно. Възможно ли беше той да е убиецът? От една страна, той знаеше, че Мидълтън е идвал тук, но от друга, изглеждаше така ужасен и съкрушен… Поредното мистериозно убийство явно съвсем беше сломило бойния му дух.

Откъм входната врата се дочу врява и аз се обърнах. В параклиса влезе Гавестън, придружен от управителя на замъка. Фаворитът зърна трупа, изстена и сведе поглед към земята. След като се посъвзе, вдигна глава, но на лицето му беше изписана дълбока скръб. Огледах го внимателно, за да разбера дали не се преструва. Гасконецът доста се беше променил — тъмната му коса се беше прошарила, по красивото му лице се бяха появили бръчки, бузите му бяха хлътнали, а погледът в очите му беше направо безумен.

— Как? — дрезгаво попита той. — Как?

— Един Бог знае — прошепна Дънивед.

— Ти! — изкрещя Гавестън, посочвайки ме с пръст. — Ти трябваше да откриеш защо се случва всичко това…

Изражението на фаворита беше измъчено. Замислих се дали да не го разпитам, но после се отказах. Каква полза би имало? Той и без това щеше да ме излъже. Гавестън не беше от хората, които биха разкрили душата си пред някого.

— Е? — изкрещя той.

— Милорд — сопнах му се аз, — как бих могла да открия нещо, при положение че се щураме из кралството като някакви разбойници?

Гавестън вдигна юмрук. Ръката на Дьо Монтегю моментално се стрелна към камата. В този момент Ап Ител дотича и прошепна нещо в ухото на фаворита. Гасконецът го изслуша разсеяно, а после се завъртя на токовете на ботушите си и излезе от църквата. Аз стиснах зъби и се съсредоточих върху трупа. Дънивед взе ключа от пода и тръгна да обикаля наоколо, шляпайки със сандалите си по каменните плочи.

— Няма тайни входове, нито тайни проходи — извика той, поклащайки глава, а после се върна и помоли Дьо Монтегю да каже една заупокойна молитва за мъртвия.

Любимият ми се съгласи, коленичи от едната страна на тялото на Мидълтън и зашепна в ухото му опрощение за греховете му. През това време аз изследвах тялото — пръстите му, дланите, главата… Не открих никакви следи от насилие; никакъв знак, че орлето е било убито. После се огледах наоколо. Дънивед се беше приближил до входната врата и изпробваше дали ключа, който беше намерил на пода, ще влезе в разбитата ключалка.

— Изглежда, че Мидълтън сам е отнел живота си — прошепнах аз, след като Дьо Монтегю приключи с молитвата. — Но откъде е взел въжето? — извиках, обръщайки се към капелана, който веднага се отзова.

— Винаги държим въже в сандъка в ризницата — каза той, а после разпери ръце. — Но това е замък, мистрес — човек лесно може да се сдобие с въже…

— Значи — посочих трупа аз, — Мидълтън е дошъл тук рано тази сутрин…

Повишеният ми тон затвори устите на зяпачите и те моментално се скупчиха около нас. Сред тях бяха и тримата Бомон, които се държаха така, сякаш пред очите им се разиграваше пиеса.

— Явно си е донесъл въже отнякъде или пък го е намерил тук — продължих аз. — После е заключил вратата, извадил е ключа, преместил е стълбата, качил се на нея, завързал е въжето за таванските греди, направил е примка, затегнал я е около врата си и се е обесил.

Въпреки възраженията на Рослин, Дьо Монтегю претърси дрехите на мъртвеца и в десния му ботуш намери някакъв малък веленов свитък. След като го разви и го прочете, той ми го подаде. На него с едри букви беше надраскано обичайното послание: