Прочетох думите на глас. Рослин изхлипа като дете.
— Значи не е самоубийство, ами убийство… — прошепна Дьо Монтегю.
— Това е то — напевно промърмори Ап Ител и приклекна до мен. — Гавестън затъва, genethig — малката ми.
— Така е, fy cyfaielin — приятелю — прошепнах аз. — Единствените въпроси, на които остава да си отговорим, са кога и как ще се случи това.
После помолих капелана да се погрижи за трупа, а Дьо Монтегю и Дънивед изведоха Рослин в градината. Аз коленичих до трупа и го огледах още веднъж. След това се прехвърлих към стълбата и въжето — един от стрелците на Ап Ител преряза примката точно над възела и ми я подаде. Проучих и останалата част от църквата. Прозорците бяха тесни, а роговите им решетки изглеждаха доста солидни. Ръждясалите резета на вратата в ризницата очевидно не бяха помръдвали от години. Капеланът каза, че в параклиса нямало нито крипта, нито таен вход. Накрая огледах входната врата, ключа, който беше пъхнат обратно в разбитата ключалка, и скъсаните панти, но въпреки всичките си усилия не открих нищо, което да ми подскаже как е бил убит Мидълтън. А не беше ли възможно орлето само да е отнело живота си, след като е получило подигравателното послание? Не, не можех да си представя, че един толкова религиозен човек би извършил греха на Иуда. Но от друга страна, как можеше един млад воин да стане жертва на убийство?
Присъединих се към останалите в градината на параклиса и всички седнахме на тревните седалки до една дървена решетка, покрита с пълзящи рози. Сутринта беше ясна и свежа, а ароматът на цветя — нежен и успокояващ. Ужасяващото убийство, на което бяхме станали свидетели току-що, просто нямаше място сред тази прелест. Рослин все още беше в шок от случилото се. Разпитах го, но той не можа да ми каже кой знае какво. И двамата аквили били много уплашени за живота си и упорито избягвали високите места. Мидълтън се бил отдал на религията още по-страстно и непрекъснато се молел в стаята си, пред някакъв триптих, на който били изобразени Страстите Христови. Стряскал се от всяка сянка Рослин скри лице в шепите си. После ми призна, че двамата с Мидълтън дори обсъждали възможността да напуснат Гавестън, но така и не могли да измислят къде другаде да отидат. Рослин беше истински воин, но тайнствените нападения срещу аквилите бяха прекършила духа му. Беше обсебен от мисълта, че го преследват. Твърдеше, че отвсякъде го дебнели зловещи сенки. Когато го попитах какво има предвид, той ми обясни, че бил обграден от всякакви привидения и призраци, сред които били и духовете на избитите му другари. Не можах да преценя дали в думите му има някаква истина, или просто е обезумял от страх. После Рослин ми каза, че миналата нощ чул някакво драскане по вратата си. Той излязъл на стълбищната площадка и до слуха му достигнал ужасяващ шепот — сякаш цяла орда демони заговорничели в тъмнината. Настръхнах. Трябва да ви кажа, че Смъртта действително броди сред нас, а из тъмните ъгли наистина се спотайват демони, които наблюдават делата на хората и тръпнат в очакване на следващото кърваво престъпление, извършено в изблик на гняв. Вярвам в думите на проповедника, който казва, че Сатаната ни следи внимателно и много се радва, когато види поредния потомък на бащата на убийството, Каин.
— Искате ли да се изповядате? — обърна се Дьо Монтегю към Рослин. — Да получите опрощение за греховете си?
Орлето го изгледа мрачно.
— Твърде късно е за това — промърмори той. — Мястото ми в Ада е подготвено и Смъртта вече чука на вратата ми.
— Ами господарят ви? — попита Дънивед. — Той не може ли да ви помогне с нещо?
— Някога летяхме нависоко, но ето че се приближихме прекалено много до слънцето и лъчите му опърлиха крилете ни. Сега падаме надолу като камъни.
— Моля ви — прекъснах го аз, — другарите ви са мъртви. Не можете ли да ни помогнете да накажем убиеца им?
— Не знам — прошепна Рослин. — Човек не може да избяга от греховете си, мистрес. Аз обаче нямам представа кой е убил другарите ми, нито пък как и защо го е сторил — той се изправи. — Може би е искал да ги накаже…
— За какво?
— Всеки прави своя избор, мистрес. Аз, вие… Но вие трябва да внимавате с господарката си. Тя е истинска змия!
— Глупости — сопнах му се аз. — Да не би да намеквате, че нейно величество има пръст в тези убийства?