Яздех до Дьо Монтегю, но той беше потънал в собствените си мисли, така че го оставих на спокойствие. Групичката ни мина през портите на манастира, а после зави надясно по крайбрежната улица, която щеше да ни отведе до моста над река Ус, а оттам — до Микългейт Бар23. Утрото беше обещало, че денят ще е слънчев, но в момента небето беше изпълнено с облаци. Въпреки това дебелобузите видни граждани на Йорк, придружавани от грозните си съпруги с тлъсти задници, се разхождаха напред-назад, демонстрирайки натруфените си премени. От реката се носеше тънка, зловонна мъглица, която изпълваше въздуха с миризмата на катран, сол, саламура и сушена риба. Тази воня се смесваше с приятните аромати, които идваха от пекарните, ковачниците и схлупените сергии, на които бяха изложени най-различни лакомства, предназначени за работниците, трудещи се покрай реката. Разноцветната градска тълпа беше съставена както от живи хора, така и от трупове, защото в ранния следобед покрай реката се точеха множество погребални шествия, които изпращаха мъртъвците до различните църкви, където щяха да се проведат бденията преди заупокойните служби на следващата сутрин. Калта и животинските изпражнения по улиците вече се втвърдяваха под топлите лъчи на слънцето. Сякаш целият Йорк беше излязъл навън. Независимо от произхода си и от положението си в обществото, хората се блъскаха в тълпата, опитвайки се да стигнат до пазарищата, или пък просто се разхождаха, наслаждавайки се на недотам чистия въздух и на пролетта, която най-после беше прогонила дългата и студена зима.
Накрая навалицата ни накара да се отклоним от крайбрежието и да тръгнем по главната улица на града, но тя се оказа също толкова натоварена и претъпкана с каруци, носилки и ръчни колички, както и с какви ли не търговци, които всячески се опитваха да привлекат вниманието на минувачите. Калайджии и шивачи хвалеха стоката си, опитвайки се да надвикат крясъците на кожухари, златари, въжари, месари и зарзаватчии. Просяците протягаха очуканите си канчета, молейки добрите хора за някоя дребна монета. Стражарите и съдебните пристави се опитваха да въведат някакъв ред, надувайки рогове и налагайки търговците без разрешителни с тояги. Продавачите обаче бяха хитри, така че просто събираха сергиите си и ги преместваха между къщите, в някой вход, на стълбите на някоя църква или пък в задната част на някоя каруца. Селяни с ниско нахлупени сламени шапки предлагаха живи кокошки, прасенца и патици. Вонята, която идваше от нагретите от слънцето канавки, купчини с боклук и изхвърлени на улицата нощни гърнета, ставаше все по-непоносима, докато накрая не издържахме и не закрихме устите и носовете си с ръце. Нищо чудно, че наричат Сатаната Господар на нужниците! Въпреки всичко обстановката ме успокои, тъй като в този хаос едва ли щяхме да привлечем нечие внимание. Всъщност гражданите на Йорк явно нямаха никаква представа за нарастващото напрежение между краля и великите лордове и главната им грижа сякаш беше да си купят комплект копчета за един фартинг24 или пък прасило сукалчета за четвърт марка. Градът изглежда беше напълно завладян от търговията. Хората не даваха път дори на свещениците, бързащи да причестят някой умиращ. Светлината от свещите, звънът на камбаните и мирисът на тамян изобщо не помагаха на Божиите служители да се придвижат през шумната тълпа, която беше много по-заинтригувана от подвикванията на търговците на реликви, предлагащи на вниманието им крило от Серафим небесен или пък нокът от палеца на крака на Светата Троица. Йорк беше живото доказателство, че „любовта е голямо нещо, но парите са всичко“.
Когато най-сетне минахме по моста и стигнахме до портата Микългейт, видяхме, че високите й назъбени стени са украсени със страховити трофеи — отсечените глави на неколцина шотландски бунтовници, обилно полети с катран. Очите им се взираха невиждащо в позорните стълбове отдолу, претъпкани с еретици, чиито глави и лица бяха омазани с конски фъшкии и мед. Измъкнахме се от града и поехме по пътя към Тадкастър, по който кретаха безброй каруци и пешеходци, сред които имаше селяни, пътуващи монаси, проповедници и разказвачи. Един от тях се беше покачил на стъпалата някакъв порутен крайпътен кръст и отчаяно се опитваше да привлече слушатели, крещейки стиха от Книга на пророк Исаия: „Казах в себе си, когато преполових дните си: трябва да вляза в портите на преизподнята“25. Тези думи важаха с пълна сила за групичката ни, но в този момент ние не си давахме сметка за това. Яздихме още известно време, а после спряхме, за да може Озъл да се ориентира по картата си. Дьо Монтегю свали шала от устата си, наведе се към мен и ми се извини, че досега е бил толкова мълчалив. После ми обясни колко е важна задачата, с която сме се заели.