На следващата сутрин пред стражевата кула на замъка застанаха трима пратеници. Първият носеше раззеленено клонче в знак на мир, вторият беше свещеник и държеше в ръцете си кръст, а третият беше глашатай с тромпет и развяваше знамето на Пембрук. Пронизителният вой на тромпета моментално ни събра по стените. Последвалата церемония беше напълно безсмислена. Пратениците настояха замъкът и лорд Гавестън незабавно да бъдат предадени на властта им. Кастеланът, разбира се, отхвърли искането им, заявявайки, че този замък му е поверен от краля и негов дълг е да го брани. И така, пратениците обърнаха конете си и препуснаха обратно към лагера си. Два часа по-късно графовете, които бяха напълно наясно, че не разполагаме с достатъчно защитници, атакуваха замъка отляво и отдясно, принуждавайки ни да разпръснем силите си. Освен това много от войниците ни останаха в резерв, тъй като не се знаеше дали основното нападение няма да бъде насочено към някоя съвсем друга точка.
През следващите няколко дни настана истински ужас. Бойните машини на обсадителите ни не спираха да хвърлят огън и жупел по нас, изпълвайки пространството с пронизителното скърцане на въжетата си и оглушителния грохот на огромните си колела. Графовете се опитваха да прогонят стрелците ни от стените, докато тромавите им обсадни кули, покрити с волска кожа, бавно напредваха към крепостта. Стратегията на нападателите ни беше проста, но ефикасна. Целта им беше да ни принудят да отстъпим към вътрешния двор и да се сврем в мрачната централна кула. Всички в замъка бяха вдигнати на оръжие. Дори аз бях призована на стените и ми беше връчен един арбалет и колчан със стрели. Независимо че беше свещеник, Дънивед също не се скри. Доминиканецът се разхождаше сред защитниците и им предлагаше да се подкрепят с глътка вино от „чудотворния му мях“. Из въздуха непрекъснато летяха камъни и огнени снаряди, а над замъка се носеха огромни облаци зловонен дим. Смъртоносната песен на бойните машини заглъхваше чак късно вечер.
Много хора паднаха убити, а други бяха зле ранени и аз с радост се оттеглих в лечебницата на замъка, за да се погрижа за тях. Там поне не чувах оглушителния грохот на битката. Лятото беше в разгара си, така че погребвахме мъртвите бързо. В прекрасната градина на параклиса беше изкопан дълъг и дълбок ров, който скоро се изпълни с труповете на загиналите войници. Там приключиха земния си път и телата на последните двама аквили. Спомних си обещанието, което бях дала на Рослин, и настоях останките му да бъдат увити в приличен саван, в ръцете му да се постави кръст, а на гърдите му да бъде закачено писмено опрощение за греховете му. Дадох на капелана на замъка няколко златни монети и той най-тържествено ми се закле, че ще отслужи по една заупокойна литургия за всички мъртви орлета. Тромавите обсадни кули вече си проправяха път през тесния крепостен ров и се разполагаха пред стените. Стрелците, покачени на тях, ни обсипваха с порой от стрели. Ние им отвръщахме с камъни и огнени снаряди, но нападателите ни бяха защитени от дебел слой волска кожа, напоена с оцет. По някое време до слуха ни достигна вестта, че двама от графовете били оттеглили бойците си, и това ни даде възможност да си отдъхнем за малко, но после яростните атаки бяха подновени и всичко започна отначало. Същевременно нашите защитни сили отслабваха все повече и повече и то не толкова заради жертвите, които давахме, ами най-вече заради съмненията, които започнахме да изпитваме. За какво водехме тази битка? Гавестън вече съвсем се беше впиянчил. Не че фаворитът се страхуваше — о, не. Просто знаеше, че кралят няма да дойде, и се беше примирил със съдбата си. Битката обаче се разгорещяваше все повече. При тези обстоятелства аз нямах никаква възможност да мисля за убийствените загадки, които ни преследваха. Единствената ни цел в онзи момент беше да оцелеем. И така, дните минаваха, а от небето продължаваха да се сипят смъртоносни стрели и снаряди.
Краят на всичко дойде най-неочаквано и беше сложен не от врага ни отвън, ами от този отвътре. Един следобед някакъв слуга дотича в лечебницата и ме накара да го последвам до дълбокия кладенец във вътрешния двор, около който се беше събрала огромна тълпа. Жените пищяха и твърдяха, че водата била замърсена. И така, един стрелец предложи услугите си и се спусна в кладенеца, за да разбере какво става. Когато се появи отново, лицето му беше намръщено, а в ръцете му имаше мъртъв плъх, чийто труп се беше подул от водата, в която беше киснал. На дъното на кладенеца, каза войникът, имало още много такива трупове. Какво ли се беше случило, запитах се аз. Дали някой беше отровил плъховете и ги беше хвърлил в кладенеца? А може би след като бяха погълнали отровата, те сами бяха хукнали да търсят вода, промъквайки се по подземните тунели на замъка? Тъкмо се канех да отида да проверя какво е положението с другия кладенец, когато от главната кула се понесоха писъци. От приземните прозорци излизаше дим, виждаха се и пламъци. Подземният склад, в който се съхраняваха повечето от провизиите ни, гореше. Каменните стени се пукаха от жегата, а дървените врати и храната ни се превръщаха в сива пепел. Единственото, което успяхме да разберем, беше, че пожарът е започнал от малко масло и една факла. За съжаление, доказателства липсваха, така че никой не можеше да бъде уличен. Дали това беше дело на загадъчния убиец, запитах се аз. От друга страна, замъкът беше пълен с уморени и отчаяни войници, които нямаха търпение всичко това да свърши. Така или иначе, в онзи момент не беше толкова важно кой е отговорен за пожара, колкото бедственото положение, в което той ни беше поставил — с един удар замъкът беше лишен както от храна, така и от вода.