По-късно същата вечер Гавестън събра съвета си в голямата зала на главната кула, но никой от присъстващите не беше в настроение да успокоява пияния и небръснат фаворит.
— Трябва да се споразумеем с обсадителите — предизвикателно заяви Уорд. — Останахме без храна и вода. Врагът ни хвана натясно. Хората ми вече обсъждат помежду си дали да не дезертират. Ако графовете атакуват замъка, правилата на войната им позволяват…
— Правила ли? — кресна му Гавестън. — Какви правила?
— Ако графовете ни нападнат сега — извика му в отговор кастеланът, — те могат да ни избият до крак! Но ако преговаряме с тях, можем да се споразумеем да не ни закачат.
— Кралят…
— Негово величество не е тук — сопна се Уорд. — Няма и да дойде. Замъкът е обсаден, милорд. Пристанището е блокирано. До три дни обсадните кули на графовете ще стигнат до стените на крепостта. Мой дълг е да се погрижа за всички тук, включително и за вас. Трябва да изпратим парламентьори…
Одобрителното мърморене, което се понесе из залата, накара Гавестън да се опомни. Той примигна и страхливо се огледа наоколо.
— Господи, помилуй! — промърмори фаворитът, осъзнавайки, че с него е свършено.
— Трябва да предприемем нещо различно — настоя Дънивед.
— Кого ще пратим? — попита Гавестън.
Присъстващите въздъхнаха от облекчение.
— Кого ще пратим? — повтори фаворитът и погледна към мен.
Тримата Бомон, разбира се, веднага изтъкнаха, че и те не били първи любимци на нападателите ни. Техните имена също присъствали в обвиненията на графовете срещу кралския двор. Гавестън не им обърна внимание. Вместо това продължи да се взира умолително в мен. Фаворитът ми вярваше. Очевидно смяташе, че няма да го предам на графовете, за да отърва собствената си кожа. Един Бог знае откъде беше стигнал до този извод. Отношението ми към него не се различаваше от това на останалите. Гавестън потрети въпроса си. Присъстващите просто продължиха да се взират мрачно в него. За графовете всички в замъка бяха врагове. Въпреки това тези безсмислени убийства трябваше да спрат.
— Аз ще отида — вдигнах ръка, отблъсквайки Дьо Монтегю, който се опита да ме спре.
— Аз също — усмихна ми се Дънивед. — Графовете сигурно няма да се опитат да навредят на един доминикански свещеник и на една от придворните дами на кралицата.
— Какво ще им предложите? — попита Гавестън, опитвайки се да прикрие отчаянието в гласа си.
— Живота ви, честта ви… — сопнах му се в отговор аз. — Графовете нямат власт над никого от нас. Това е кралски замък и ние го браним от името на Едуард Английски.
Фаворитът кимна мълчаливо, а после, верен на непостоянната си природа, плесна с ръце, сякаш нещо го беше зарадвало.
— Тръгвате утре сутринта — заяви той. — Сър Саймън, постарайте се дотогава всичко да е готово. Трябва да изпратим с вас и глашатай.
— Нека аз да бъда глашатаят — намеси се Дьо Монтегю. — Не се безпокойте, милорд. Графовете могат да ви поставят условия, но вашата и нашата съдба зависи единствено от краля и от парламента.
После Гавестън заяви, че това е всичко, и ни отпрати.
На следващия ден, веднага щом се съмна, аз станах и се приготвих за тръгване. Утрото беше прелестно. Слънцето се показа над хоризонта, лъчите му се плъзнаха по морската повърхност, а после окъпаха замъка и градчето в златиста светлина. Аз, Дьо Монтегю и Дънивед се събрахме в двора на замъка и се отправихме към стражевата кула. Дьо Монтегю яздеше от дясната ми страна, а Дънивед — от лявата. Любимият ми носеше знамето на Гавестън, за което беше прикрепено едно раззеленено клонче, докато в ръцете на доминиканеца имаше кръст, привързан в края на дълъг прът. Страхът ми се беше поуталожил. Призори кастеланът излязъл на стените на замъка с тромпет в ръка и призовал пратеника на Пембрук, за да му каже, че иска да изпрати парламентьори. Пратеникът веднага се съгласил. Дори не се върнал в лагера си, за да се посъветва с господарите си. Явно графовете също нямаха търпение да приключат с този въпрос.