Пембрук се прояви като любезен домакин още в началото на срещата ни, предлагайки да ни почерпи с ейл, пресен хляб и току-що изпечено месо. Ние, разбира се, приехме и докато слугите ни носеха подносите и чашите, аз започнах да изучавам тримата графове. Не че не се познавахме отпреди — бяхме се срещали много пъти по разни дворцови тържества, карнавали и банкети. И така, аз се заех с храната и оставих първоначалните любезности на Дънивед и Дьо Монтегю, които също бяха стари познайници на домакините ни. Управителят на замъка ме беше подучил как да се държа, но в крайна сметка, напътствията му се оказаха излишни — великите лордове не можеха да ме изненадат с нищо.
Еймър дьо Валанс, граф на Пембрук, беше висок и мършав мъж с леко прегърбена стойка. Мургавото му лице, увенчано с черна коса, беше издължено, очите му бяха хлътнали, а мустаците и брадата му — идеално оформени. Да си призная, към него дори изпитвах известни симпатии. Пембрук беше изтъкнат кралски дипломат и опитен военачалник, който се беше обърнал срещу Короната единствено заради глупостта на Едуард. Настоящото положение обаче видимо не му се нравеше и той изглеждаше готов да ни угоди. Това доста ни обнадежди относно изхода от преговорите. Клетият Еймър! Години по-късно той беше изпратен на дипломатическа мисия във Франция и умря отровен в някакъв нужник.
Хъмфри де Бохун също изглеждаше неспокоен. Графът на Херефорд имаше гъста руса коса, тлъсто червендалесто лице, сини очи и нацупени устни. За беда, Бог не го беше надарил с ум и той винаги се вслушваше в мнението на другите, дори те да го тласкаха към собствената му гибел. Умря години по-късно, защитавайки един от мостовете над река Юър срещу Де Спенсър — някакъв войник се промъкнал под моста и разпорил корема му изотдолу.
Ето че стигнахме и до Гай де Бийчам. Графът на Уорик беше изключително зъл и надменен човек. Той беше слаб и жилав, обличаше се в алено и златно, а мургавото му лице — винаги гладко избръснато и напомадено, високите му скули и идеално оформената му черна коса му придаваха вид на италианец. Имаше големи и тъмни очи с леко кривогледство на дясното. Изобщо видът му доста точно отговаряше на лукавата му същност. Уорик не можеше да понася Гавестън. Освен че много пъти го беше побеждавал в разни рицарски турнири, фаворитът му беше лепнал и подигравателния прякор „черното псе от Ардън“. Уорик така и не му беше простил за тази обида. Според него Гавестън беше просто едно парвеню, недостойно да целува дори праха под ботушите му. С мен обаче се държеше доста дружески — явно ме възприемаше като уважаван член на домакинството на кралицата. Онази сутрин не спря да ми се усмихва и да ми намига. Забелязах, че лявата му ръка е превързана. По-късно разбрах, че именно той е ръководил атаката срещу замъка Скарбъро — толкова голямо беше нетърпението му да пипне Гавестън. Уорик нямаше какво да обсъжда с нас и това стана ясно още в началото на срещата ни.
Щом слугите се оттеглиха, Пембрук веднага премина към същността на въпроса. Графовете, заяви той, се интересували единствено от лорд Гавестън. Останалите можело да влизаме и да излизаме от замъка ad libertatem — напълно свободно. Фаворитът обаче, продължи безмилостно Пембрук, бил нарушил указа, издаден срещу него предната година, така че трябвало да се предаде и да се оттегли в почетен арест, оставяйки се на волята на парламента, който щял да бъде свикан в Уестминстър. Дънивед се залови с думата „почетен“. Пембрук веднага му обясни, че Гавестън ще бъде настанен в някое кралско имение, където ще може да изчака по-нататъшните разпореждания на краля на спокойствие. После графът се наведе през масата и ни увери, че той лично ще се погрижи за безопасността на фаворита. Освен това щял да му осигури подобаващо за положението му отношение. Великодушното обещание на Пембрук ме удиви, но въпреки това не успя да уталожи тревогите ми. От една страна, графовете нямаха търпение да приключат с този въпрос и това беше напълно разбираемо — поддръжката на огромната им армия сигурно им струваше цяло състояние. От друга, те бяха нарушили реда в кралството и спокойно можеха да бъдат обвинени в държавна измяна. Ако Едуард решеше да тръгне срещу тях, графовете и техните последователи можеха да бъдат заловени, изправени пред съда и екзекутирани. Пембрук очевидно искаше да намери някакво разрешение на тези проблеми. Въпреки това аз не можех да се отърся от подозренията си. Херефорд през цялото време кимаше тържествено, сякаш разбираше всяка дума — нещо, в което дълбоко се съмнявах. Уорик беше свел поглед и току потропваше с пръсти по масата. От време на време вдигаше глава и впиваше в мен тъмните си, бездушни очи.