После се изказаха Дьо Монтегю и Дънивед. И двамата говориха разпалено и поискаха от графовете някакви гаранции за безопасността на Гавестън. Вместо да се обиди, че думата му буди съмнение, Пембрук заяви, че е готов да положи свещена клетва. След това извика някакъв слуга и му нареди веднага да доведе в шатрата свещеник, който да донесе със себе си Светото причастие. Не след дълго свещеникът се появи, придружен от един клисар с кадилница в ръка и един паж, който звънеше с някаква камбанка. Тримата внесоха дарохранителницата със Светото причастие в шатрата и я поставиха на масата. Всички коленичихме. И така, свещеникът започна да напява молитви, а Пембрук постави едната си ръка върху Евангелието, а с другата хвана дарохранителницата, сякаш го ръкополагаха в духовен сан. После се закле в живота си и в безсмъртието на душата си, че ако лорд Гавестън се предаде във властта му, той ще гарантира за безопасността му и ще му осигури всички почести, подобаващи на един граф. Аз помолих Херефорд и Уорик да положат същата клетва. Херефорд беше готов да го стори, но Уорик само сви рамене. Тогава Пембрук се намеси, изтъквайки, че великите графове са дали свещен обет помежду си и че неговата клетва ще бъде спазена и от останалите. След това свещеникът покри дарохранителницата с една бяла копринена кърпа, вдигна я от масата и тържествено я изнесе от шатрата.
Колкото и скептично да бях настроена, нямаше как да не остана доволна от условията на Пембрук. И така, ние обещахме на графовете, че ще получат отговора на Гавестън до свечеряване. Щом преговорите приключиха, Пембрук стана още по-любезен. Нареди на слугите си да донесат от най-хубавото му вино и настоя всички да вдигнем наздравица. После грубо скованата маса помежду ни беше изнесена и за известно време ние се посветихме на неангажиращ разговор. Уорик се примъкна до мен, направи ми някакъв комплимент за роклята и отбеляза, че независимо от тежките условия изглеждам изключително добре. Аз му отговорих с някаква саркастична забележка, която искрено го развесели. После графът сложи ръка на рамото ми и аз приех жеста му — Уорик беше опасен човек, но аз усещах, че за мен не представлява никаква заплаха.
— Позволете ми да ви уверя, Матилда — прошепна ми той, хвърляйки един поглед към другите двама графове, които бяха потънали в разговор с Дьо Монтегю и Дънивед, — че що се отнася до вас и до господарката ви, ние никога не сме ви мислили злото — след тези думи той се наведе още по-близо до мен и продължи. — Чухме слуховете за смъртта на аквилите. Вярно ли е, че всички те са били хвърлени от високо? И кой е отговорен за убийствата им? Да не би Гавестън да се е обърнал срещу своите?
— Защо му е да го прави, милорд? — дрезгаво прошепнах аз.
Уорик отдръпна ръката си от рамото ми.
— Ще ви кажа нещо, Матилда, но нека си остане между нас. Познавам Гавестън от много години; още от времето, когато фаворитът беше най-обикновен оръженосец в свитата на уелския принц — той облиза устни. — Знам, че ми се носи славата на безскрупулен човек, и трябва да ви кажа, че напълно си я заслужавам, но ви уверявам, че в това отношение никой не може да се мери с Гавестън! Помнете ми думата! Той е готов да предаде всеки, за да спаси собствената си кожа.
— Дори негово величество краля ли? — попитах шепнешком аз.
— Едуард от Карнарвън, мистрес, не разбира душата на Гавестън така, както я разбирам аз. А аз я разбирам, защото двамата с него сме замесени от едно и също тесто. Умолявам ви да внимавате с него и ако… — изведнъж Уорик се опомни и замълча, а после върна ръката си върху рамото ми и нежно ме погали. — Нека ви попитам, Матилда: какво бихте желали вие за вашата господарка?
— Здраве и щастие, милорд. Същото каквото и вие.
— Да, аз също й желая здраве и щастие — Уорик се огледа бързо наоколо, — но ви уверявам, че в това кралство няма да се възцари мир, докато Гавестън не бъде отстранен.
— Имате предвид, докато не бъде изпратен в изгнание?
— Имам предвид, докато не бъде отстранен. Помнете ми думата, Матилда! — каза той, а после ме потупа по рамото, целуна ме по челото и се отдалечи.