— Войниците ще ни донесат новини от Шотландия. Те са се срещнали с Брус лично. Скоро ще имаме убежище, Матилда.
Сърцето ми прескочи един удар — така ставаше винаги, когато си представях, че любимият ми може да замине.
— Не, не! — долови тревогата ми Дьо Монтегю и се усмихна — Не, ma doucette26. Няма да ходя в Шотландия. Моите задължения ми налагат да остана с теб в Англия. Пък и аз съм напълно доволен от ролята си — добави той дяволито.
Точно щях да му отговоря, когато Озъл ни извика да го последваме и групичката ни препусна през „Великата пустош на Йоркшир“, както я наричаха спътниците ни. Пожарищата, подпалени от Уилям Завоевателя, съвсем бяха оголили тукашната земя и тя още не се беше възстановила напълно, макар оттогава да бяха изминали стотици години. Пред нас се простираше грамаден зелен килим, изпъстрен със златисто и черно, а там, където дивият пирен беше избуял над тревата, се забелязваха и пурпурни шарки. Не след дълго облаците затулиха слънцето и небето бързо притъмня. Във въздуха се носеше влажна мъгла и дребните ни шотландски кончета внимателно си подбираха пътя през упорития прещип и жилавия пирен. Земята беше обсипана с древни камъни, които придаваха на пейзажа още по-зловещ вид. Над главите ни летяха птици, чиито крясъци, подобни на стоновете на изгубени души, се смесваха с воя на вятъра. Известно време се движехме сред тъмен гъсталак от разкривени дървета и храсти, но скоро започнахме да се изкачваме по някакъв стръмен наклон. Чувствах се ужасно напрегната. Може би тревогата ми се дължеше на контраста между шумния град и печалната тишина, обхванала това място, зад която обаче сигурно се криеха страховити тайни.
Щом се изкачихме на възвишението, пред погледа ни се разкри същинска сцена от Ада. Насред суровия и безрадостен пейзаж се простираше широка и дълбока котловина. В центъра й се издигаха руините на стара постройка от сив гранит, чийто тръстиков покрив отдавна беше паднал. Наоколо растяха няколко криви дървета — вероятно останките от древна гора, служила за убежище на кръвожадни езически богове. Но както е казал поетът: „Можеш да нарисуваш розата, но не и благоуханието й“27. Аз също не бих могла да опиша ада, в който се беше превърнала Дяволската дупка. Старата къща си стоеше кротко на мястото, но от клоните на близките дървета висяха пет трупа. Приближихме се и слязохме от конете. Наоколо имаше следи от битка — земята беше отъпкана от конски копита, а оплисканата с кръв трева беше осеяна с парчета кожа, доспехи и счупени оръжия. И това беше всичко. Не се забелязваха нито коне, нито някакви вещи — нищо освен петте трупа с избодени очи, които се поклащаха от вятъра и караха клоните на дърветата да проскърцват. Връхните дрехи и ботушите на мъртъвците липсваха. Някои от тях очевидно бяха убити още преди да бъдат обесени — телата им бяха покрити със страховити синьо-черни рани, устите им — разбити, а черепите им — строшени. Да, по света има много места, обладани от злото, и Дяволската дупка с нейните рязко спускащи се склонове, изоставена къща от груб камък в дъното и тези криви дървета, приведени под тежестта на ужасяващите си плодове, определено беше едно от тях.
Влязох в старата къща — мрачна руина с каменни стени и гол пръстен под. Въздухът вътре беше зловонен. Отвън долитаха ругатните на спътниците ми, които сваляха труповете от бесилките. Претърсих наоколо, но освен едно загаснало огнище не намерих нищо друго.
— Свалихме ги — съобщи ми Дьо Монтегю, заставайки на прага. — Дано Бог се смили над душите им.
27
Qui pingit florem, non pingit floris odorem. Цитатът е от „Кармина Бурана“ (186:2) — сборник вагантска поезия, съдържащ над 200 текста от XI, XII и XIII в. Името му идва от бенедиктинския манастир Бойерн в Бавария, където ръкописът е бил намерен през 1803 г., и в превод от латински означава „Песни от Бойерн“. През 1935 г. немският композитор Карл Орф написва собствена музика към 24 от произведенията в него и така създава своята прочута „Кармина Бурана“. — Б.пр.