После графовете ни осигуриха ескорт и ние се върнахме в замъка. Щом влязохме в двора, слугите веднага ни насочиха към главната кула, където се беше събрал съветът на фаворита. Съвещанието ни не трая дълго. Кастеланът заяви, че е много доволен от условията, и аз си дадох сметка, че оттук-нататък Гавестън не може да разчита на подкрепата му. Дьо Монтегю, Дънивед и аз убедихме фаворита да приеме споразумението. Първоначално той се колебаеше, но в крайна сметка обеща да изпълни исканията на графовете. Дънивед моментално беше изпратен в лагера им, за да ги уведоми, че Гавестън ще напусне замъка рано сутринта на следващия ден.
Аз нямах търпение да се върна при господарката си и много се зарадвах, че всичко е свършило. Плановете ми обаче скоро бяха осуетени — по-късно вечерта Дънивед дойде в стаята ми и ми съобщи, че аз, той и Дьо Монтегю сме били определени за придружители на Гавестън. В крайна сметка, тъкмо ние бяхме преговаряли с Пембрук и бяхме станали свидетели на клетвата му. Нямахме друг избор, освен да се съгласим. Заинтригувани, Бомон също решиха да се присъединят към нас.
И така, на следващата сутрин Гавестън се метна на седлото и напусна замъка Скарбъро в целия си блясък. Лицето му беше гладко избръснато, косата му — идеално фризирана, а кадифените му одежди в зелено, червено и черно бяха просто великолепни. Конят му също беше старателно натимарен, а сбруята му — излъскана до блясък. Войниците от замъка го изпратиха със свирене на тромпети и бурни ръкопляскания. Клетият Гавестън си въобразяваше, че така защитниците на крепостта му засвидетелстват уважението си, докато те просто се радваха, че кървавата битка е приключила.
Пембрук спази обещанието си и действително се отнесе към фаворита както подобава. Градчето приветства процесията ни с всички необходими почести. Хората бяха излезли на украсените си с разноцветни знамена прозорци и шумно ни аплодираха, а пътят, по който трябваше да минем, беше покрит с раззеленени клончета. Градските девойки обсипваха Гавестън с дъжд от цветчета, докато свещениците го благословяха с кръстове, тамян и светена вода. Бесилката и позорните стълбове бяха опразнени. Накрая първенците на Скарбъро поднесоха на фаворита някакъв подарък и ние влязохме в лагера на графовете. Херефорд и Уорик не бяха там, но затова пък Пембрук ни посрещна повече от любезно. Графът беше облякъл най-хубавите си премени, на врата му висяха сребърни верижки, а по пръстите му проблясваха множество пръстени. Двамата с Гавестън си размениха Osculum pacis — целувката на мира, след което всички присъстващи се отдадоха на пищен гуляй.
Лагерът се изпълни със звън на чаши, радостни възгласи и свирня на ребека78, арфа и виола. Наоколо се вееха множество разноцветни знамена. Пембрук и Гавестън се покачиха върху един богато украсен подиум и седнаха да обядват пред очите на всички. Слугите им поднасяха току-що приготвени блюда от еленско, свинско, телешко и миноги и не спираха да пълнят чашите им с отбрани вина. Щом банкетът свърши, графът и фаворитът отново си размениха целувката на мира, а после Гавестън обяви, че ще замине за Уолингфорд и там ще чака решението на парламента. Пембрук също се изказа, заявявайки, че е положил свещена клетва и лично отговаря за живота и здравето на фаворита.
Щом се оттеглихме в шатрата на графа, аз настоях Гавестън да изиска от опекуна си още някои условия. Маршрутът ни до Уолингфорд не биваше да се разгласява, а за пътуването ни дотам трябваше да ни се осигури подсилен ескорт. Пембрук ни увери, че останалите графове никога не биха нарушили клетвата му, но въпреки това се съгласи.
Девета глава
Споменатият граф трябваше да се погрижи за безопасността на Гавестън.
На следващата сутрин напуснахме крайбрежието и поехме по древния римския път, който водеше на юг. Пътуването ни мина доста добре. Лятото беше в разгара си, слънцето припичаше и пътищата бяха сухи. Полята, простиращи се от двете ни страни, бяха покрити със зеленина. Спомням си, че си тръгнахме от Скарбъро на шести юни, когато се чества паметта на свети Норбърт. Преди да поемем на път, един от свещениците на Пембрук отслужи празнична литургия и изпя един псалм, в който се казваше, че Христос е наш пастир и ще ни преведе през всички опасности, които се изправят пред нас. Може би трябваше да се помолим по-ревностно в онзи момент. Така или иначе, за известно време аз почти забравих за подозренията си. Пембрук явно беше почтен човек. Все пак графът беше положил свещена клетва, което означаваше, че ако я наруши, ще бъде осъден както от Короната, така и от Църквата. Въпреки това, някъде дълбоко в себе си, аз продължих да се тревожа от факта, че всичко се случва някак прекалено бързо и върви твърде гладко. Имах чувството, че се разхождам из зелените ливади в Поатие, които на пръв поглед са невероятно красиви, но под тях се крият коварни тресавища, готови да те засмучат при първата погрешна стъпка. Макар да беше лишен от своите аквили, Гавестън също се успокои и дори се потопи в мечти какво щяло да стане, когато двамата с краля се срещнели отново. Пембрук мъдро пренебрегваше тези му приказки. Аз исках да изпратя съобщение до кралицата, но графът не ми позволи — не искаше никой да се дели от групата ни. От една страна, множеството войници, които ни придружаваха, ме караха да се чувствам защитена, но от друга, Пембрук не беше разрешил на кастелана на Скарбъро и на Ап Ител да включат свои хора в ескорта ни. Преди да тръгнем, капитанът на кралските стрелци ме беше дръпнал настрани и шепнешком ме беше уверил, че щом Гавестън си отиде, той и хората му веднага ще препуснат към краля. Ап Ител също изрази подозрения относно лекотата, с която беше уредено всичко.