— Това, което започва с лека болка — обичаше да ме съветва добрият ми чичо, — може завърши с истински мъки. Затова наблюдавай симптомите внимателно и не бързай, за да не допуснеш някоя грешка.
Дълбоко в сърцето си аз вярвах, че няма да има повече убийства. Все пак аквилите вече бяха мъртви. За смъртта на Ланъркост, Лейгрейв и Кенингтън нямах никакви предположения, но Рослин и Мидълтън бяха друго нещо. Последните две орлета бяха убити зад залостените врати на две помещения, в които не можеше да се влезе по никакъв друг начин. Това бяха видимите симптоми. Въпреки това, ако убиецът не беше свръхестествено създание, той нямаше как да е преминал през дъбовите врати и яките каменни стени. Значи, трябваше да е излязъл през вратата, но как? Добрият ми чичо ме беше съветвал и друго — да се върна в самото начало и да потърся първопричината. И така, аз взех едно парче велен и написах върху него думата „тамплиер“. После се загледах в нея и не отклоних поглед, докато не осъзнах грешката си. Възможно ли беше всички тези загадки да се коренят в клането в Дяволската дупка? Но онези тамплиери тъкмо бяха пристигнали от Шотландия… Джефри Ланъркост също. Имаше ли някаква връзка между тези две събития? Замислих се над този въпрос, но после очите ми натежаха и аз заспах на масата. Събудих едва на сутринта, когато манастирските камбани вече биеха за утреня.
На следващия ден подновихме пътуването си, но аз вече се чувствах много по-отпочинала и спокойна. И така, разположена удобно на гърба на дребното си конче, аз се върнах към разсъжденията си за последните две убийства, извършени в параклиса на Девата и в онази призрачна стая в главната кула на Скарбъро.
— Прости ми, Боже! — прошепнах аз, когато осъзнах грешката си, но какво можех да сторя?
Обсадата на Скарбъро и последвалото падение на Гавестън бяха издълбали дълбока бразда в душата ми и бяха притъпили сетивата ми почти напълно. Сега, когато бях оставила онези ужаси зад гърба си, можех да разсъждавам къде-къде по-логично. И така, аз притворих очи, за да се предпазя от жежкото слънце, и възстанових в съзнанието си малкия параклис — хората, обикалящи наоколо, вратата на ризницата с нейния дебел ключ, ключа от самата църква, който лежеше на пода. После си припомних и стаята на Рослин — плащът му, захвърлен на пода, следите от кръв, които водеха от дрехата му до перваза на прозореца… И така, от едно прозрение на друго, аз успях да се върна към основната си грешка. Ланъркост! Когато му съобщихме за смъртта на брат му, той вече беше осъществил тайното си пътуване до Шотландия. В паметта ми изникна и въпросът на Дьо Монтегю — защо убиецът не беше ударил направо Гавестън? И защо, след като вече беше станало ясно, че фаворитът затъва, убийствата бяха продължили? Кому и за какво е била нужна смъртта на Мидълтън и Рослин? Отмъщение, наказание… но за какво?
Възможностите, които ми бяха хрумнали, ме доведоха до други и в крайна сметка, аз стигнах до заключение. Мрачният и опасен път пред мен приличаше на погребална алея, водеща към някаква зловеща църква, но въпреки това аз знаех, че той ще ме отведе до целта ми. Осъзнаването на грешките ми разпали безпокойството ми и окончателно попари веселото ми настроение. Започнах да гледам на спътниците си по нов начин. Освен това лятното ни пътешествие на юг вече съвсем осезаемо нагарчаше. Дънивед беше станал изключително мълчалив, а Дьо Монтегю открито демонстрираше подозренията си. Тримата Бомон и хората им, които през цялото време бяха странили от нас, също започнаха да се оплакват, задавайки безброй въпроси за все повечето скитници, които ни следваха. Из шубраците покрай шествието ни действително се мяркаха разни дрипльовци, понесли тояги, които очевидно чакаха да проявим някаква слабост, за да се нахвърлят върху ни като ловджийски псета. Естествено, придвижването на великите лордове винаги е привличало разни негодници, които търсят бърза и лесна плячка, но въпреки това Бомон бяха прави да се тревожат. Аз от своя страна също нямаше как да не се запитам дали тези лепки, които така упорито вървяха след нас, нямат някаква скрита цел.
Пембрук не обърна внимание на тревогите ни, но Бомон, тези василиски в човешки облик, настояха да узнаят накъде всъщност сме се запътили и колко време ще трае пътуването ни. В действителност те бяха осъзнали, че са направили грешка, тръгвайки с нас. В техните очи Гавестън беше просто един пленник и бъдещето им изглеждаше твърде несигурно. Беше дошло време да си вървят. И така, Бомон заявиха, че са отсъствали твърде дълго от владенията си и от кралския двор, а Анри попита Пембрук какво е станало с обещанието му, че всички от замъка Скарбъро ще могат да отидат където си пожелаят. Графът нямаше какво друго да стори, освен да ги пусне. После Бомон размениха с Гавестън целувката на мира, благодариха на Пембрук за гостоприемството му и се сбогуваха с мен и с Дьо Монтегю. Накрая обърнаха конете си и заявиха, че ще се отправят към Линкълн. Пембрук се опита да ги убеди да отидат в имението му в Бамптън, където била отседнала и собствената му съпруга — селцето, каза той, се намирало само на дванайсетина мили разстояние. Той самият пък щял да прекара нощта в Дедингтън, Оксфордшир. На Бомон обаче не им минаваха такива. И така, те събраха хората си, махнаха ни за последен път и се отдалечиха сред облак прах.