Кавалкадата ни продължи унило напред. По пътя се отбихме в две кръчми, за да си починем, и точно преди залез-слънце влязохме в Дедингтън — заспало селце; всъщност нищо повече от една дълга редица колиби, зеленчукови градини, гълъбарници, пчелни кошери и кочини, простиращи се покрай главния път. На входа на селцето имаше голяма кръчма, носеща гръмкото име „Последният подслон на поклонника“. Шествието ни мина покрай нея, изпроводено от любопитните погледи на селяните и семействата им, а после се отправи към ниския хълм, на който беше кацнала енорийската църква „Свети Осуалд“ — древна сграда от тъмносив варовик, покрита с черни плочи и опасана от голямо гробище, над което се издигаше висока камбанария. Жилището на енорийския свещеник се намираше малко встрани от параклиса и представляваше приятна двуетажна постройка. Покривът му беше облицован с червени плочи, а входната му врата, до която се стигаше по малко стълбище, беше красиво боядисана. Стените и оградата на къщата бяха изработени от жълтеникав котсуолдски камък и лъчите на залязващото слънце ги караха да блестят като злато. Отпред имаше малко дворче, покрито с калдъръм, а отстрани и отзад — китни градинки. Пембрук, който беше патрон на „Свети Осуалд“, беше изпратил неколцина от хората си напред, за да предупредят свещеника да ни очаква. И така, шествието ни беше приветствано от един свещеник със сурово лице и мръсно расо, цялото окапано с лой от свещите. Разбира се, неговото жилище не можеше да побере всички ни, така че някои от нас се настаниха в „Последния подслон на поклонника“, други разпънаха палатките си в църковния двор, а трети заеха малките беседки, пръснати из градината.
На мен ми дадоха една смрадлива стаичка, току под стрехите на къщата на свещеника. Щом позаситих глада си с постните блюда, които бяха наредени на една маса в килера, аз реших да се поразходя из градината и да помисля върху загадките, които трябваше да разреша. Вечерта беше разкошна, а градината — направо великолепна. В дъното й растяха множество овошки, сред които имаше ябълки, черници и круши, а до тях се стигаше по чудна алея, обградена от лехи, пълни с иглики, пурпурни ириси и други прекрасни цветя. Тъкмо ги разглеждах, когато хаосът се завърна, промъквайки се като крадец в нощта.
Много правилно се казва в Светото писание: „Не знаете ни деня, ни часа“80. В онзи момент в двора на църквата влетя някакъв конник и заяви, че бил пратеник от имението на Пембрук в Бамптън и че носел спешни новини за графа. Пембрук мигом се завтече към него. Според задъхания пратеник лейди Пембрук се била разболяла тежко и искала да се види със съпруга си. Графът, дано Бог му прости, беше лудо влюбен в жена си. И така, без да се замисля, той нареди на хората си да оседлаят конете, а един от тях изпрати в селото, за да доведе и останалите, които се бяха настанили в кръчмата. Гавестън също предложи да отиде с тях, но Пембрук отказа, заявявайки, че ще остави в „Свети Осуалд“ капитана на стражата си, сър Уилям Ферърс.
Ферърс, Бог да го благослови, не блестеше с кой знае какъв ум и изобщо не можа да съобрази какво става. Той беше добродушен и доверчив мъж и побърза да ни увери, че няма от какво да се страхуваме. Дьо Монтегю от своя страна беше убеден, че зад всичко това стои някакъв коварен план, и настоя всички врати да бъдат заключени и залостени. За съжаление, това нямаше да ни помогне много. По-голямата част от ескорта на Пембрук замина с него за Бамптън и в „Свети Осуалд“ и по околните поляни останаха само шепа хора. Естествено, на следващата сутрин ни събуди звън на оръжия. Аз се облякох набързо, слязох на първия етаж на къщата и надникнах през малкото прозорче на входната врата. Дворът беше пълен с мъже, облечени в униформата на Уорик. Дьо Монтегю също изтича по стълбите и каза, че на улицата имало още много войници. Гавестън се присъедини към нас по нощница, върху която беше наметнал един плащ, и настоя да му бъде сервирана закуска. Шумът отвън се усилваше, но въпреки това свещеникът изпълни искането му.