— Ето ти и приятел, никаквецо! — злъчно заяви графът, но после гласът му омекна и той заговори бавно, натъртвайки на всяка дума. — Погрижете се за душата си, милорд, защото това е последният ви ден на земята.
Аз седнах на стола, а Гавестън сведе глава и се разтресе от плач.
— Не се надявайте на милост, милорд — прошепна Уорик — и не си въобразявайте, че кралят ще дойде да ви спаси. Свършено е с вас. По-късно ще дойде свещеник, който ще ви изповяда. Съветвам ви да се погрижите за душата си и да му признаете всичките си грехове. Мистрес Матилда — обърна се той към мен, — желаете ли да ви донесат нещо за хапване или пийване?
Поклатих глава.
— Така да бъде — промърмори Уорик и излезе от стаята.
После го чух да нарежда на хората си да не се отделят от вратата и да не пускат никого да влиза, нито да излиза без изричното му позволение. Аз продължих да седя на стола и да се взирам жалостиво в Гавестън. Не след дълго фаворитът спря да плаче, вдигна глава и се облегна на стената. Някога красивото му лице изглеждаше ужасно, но въпреки това той направи опит да се усмихне.
— Хвани ръката ми, Матилда — протегна се той към мен. — Не искам да умра сам.
И така, аз приближих стола си към него и стиснах мъртвешки студените му пръсти. После огледах тясната стаичка с нейните мърляви маси, над които се носеха всякакви странни миризми. Някакъв плъх изцвърча в тъмнината, а мухата, която се беше хванала в една паяжина на тавана, зажужа в отчаян опит да се освободи. Гавестън проследи погледа ми.
— В капан съм, Матилда. Капан, от който няма измъкване.
— Така е, милорд, дано Бог се смили над душата ви. Какво мога да сторя за вас?
Фаворитът продължи да стиска ръката ми като някое уплашено дете, а после шумно си пое дъх и започна да изрежда приятелите си от двора, които искаше да поздравя от негово име. На съпругата му, Маргарет де Клер, и на невръстната им дъщеричка трябваше да предам безкрайната му любов и горчивото му разкаяние за всичките му прегрешения пред тях.
— Кажи на моя прескъп брат, краля — прошепна той с треперещ глас, — че ще му остана верен дори в смъртта.
След тези думи фаворитът се разрида отново, но после избърса очи с опакото на ръката си и продължи със списъка си. Накрая ме помоли да му намеря някаква броеница. Аз му дадох своята и той несръчно я надяна на врата си.
— Ами Бомон? — попитах аз. — Тях не искате ли да ги поздравя?
Гавестън се усмихна и за миг лицето му възвърна някогашната си хубост, която ме беше пленила при запознанството ни преди около четири години.
— Разбира се. Предай им най-сърдечните ми благопожелания и им кажи да не се тревожат за скъпоценните си владения в Шотландия.
Аз веднага съзрях открилата се възможност и се вкопчих за нея като удавник за сламка.
— Кажете ми, милорд — подхванах аз, — какви планове крояхте с шотландците?
Гавестън само поклати глава.
— Кралицата също я пропуснахте — подсетих го аз.
— Истинска змия! — повтори той думите на Рослин, но отказа да ми даде каквото и да било обяснение.
— Ами вашите аквили? Замесен ли сте в смъртта им?
— Разбира се. Нали тъкмо аз ги оставих да хвърчат нависоко, за да паднат накрая като Луцифер и да не се въздигнат никога повече!
— Да, но имате ли пръст в убийствата им?
— И да, и не.
Гавестън отново отказа да ми даде обяснение — това били неща, които можел да сподели единствено с изповедника си. После фаворитът видимо се обезпокои и се примъкна още по-близо до мен, подрънквайки с веригите си.
— Ще останеш ли с мен, Матилда? Имам предвид до края. Не искам да умра сам. Моля те.
Понечих да откажа, да се опитам да изкопча още някакви сведения, но Гавестън стисна ръката ми още по-силно.
— Моля те! — настоя той. — Трябва да ми обещаеш, че ще се погрижиш за тялото ми и няма да позволиш да го подритват като трупа на някое пребито псе.
И така, аз му дадох думата си. Гавестън очевидно не можеше да се примири със смъртта и току заговаряше за Едуард, чудейки се дали към замъка Уорик не се е запътила кралска войска. Реших, че ще е твърде жестоко да подклаждам безумните му надежди, и се постарах да го върна в реалността. Гавестън ме изслуша със затворени очи, а после продължи да говори за някогашното си величие. Не след дълго стражите потропаха по вратата и въведоха вътре някакъв свещеник. Представиха ни го като брат Александър, доминиканец от близкия манастир. Монахът беше як и набит мъж с жизнерадостно лице и непоклатим вид.