— Дойдох да изслушам изповедта ви, милорд — каза той.
Аз пуснах ръката на Гавестън и предложих стола си на свещеника. Той ми благодари, а след това помоли всички да се оттеглят. Междувременно забеляза, че се отнасям с подозрение към появата му, така че бръкна в кесията си и извади оттам едно пълномощно, издадено от игумена на манастира му и подпечатано от графа на Уорик, което му даваше правото да изповяда затворника. Аз разгледах документа, кимнах и му го върнах. Гавестън явно вече осъзнаваше, че краят е близо, така че просто коленичи на пода и сключи ръцете си за молитва. Отчаяното изражение на лицето му ме порази и аз побързах да изляза от стаята. Стражите затвориха вратата след мен, а после я заключиха и залостиха. Понечих да се върна в покоите си, но капитанът на стражата на Уорик ме задържа.
— Господарят нареди да изчакате тук.
И така, аз останах в двора. След около час брат Александър почука на вратата и войниците, които я охраняваха, го пуснаха да излезе. Щом се озова навън, свещеникът ме сграбчи за ръката и ме отведе настрани.
— Останете с него, мистрес — взря се той в мен. — Лорд Гавестън е извършил ужасни злини, а да не говорим какви страховити планове е кроял… — той замълча. — Разбира се, не мога да ви кажа какво точно е сторил, но има нещо, което ми се струва, че трябва да споделя с вас. Според него именно вие сте му попречили да извърши най-големия си грях.
Аз зяпнах от изненада, а после се върнах в стаята при Гавестън. Фаворитът вече беше осъзнал, че смъртта му е неизбежна, и се беше отдал на молитви. Не след дълго неколцина от уелските стрелци на Ланкастър — сурови воини с брадясали лица и спуснати качулки, от които лъхаше на пот и кожа — нахълтаха в дома на покойника, изправиха Гавестън на крака и грубо го извлякоха на двора, където чакаха великите лордове. Те се бяха увили в плащовете си, за да се предпазят от хладния сутрешен вятър, и бяха яхнали бойните си коне. Животните потропваха неспокойно по калдъръма, сякаш усещаха каква кървава драма предстои да се разиграе. Самите графове — черни сенки на фона на просветляващото небе — приличаха на призрачно сборище, изпъплило от самия Ад. Ланкастър излезе пред другите и подаде изпитото си лице от дълбоката си качулка.
— Хайде, гасконецо! — извика той с изпълнен с омраза глас. — Часът ти удари!
Гавестън не му обърна внимание. Вместо това вдигна очи към небето и се взря в червеникавото сияние на зората. После попипа веригите си и се обърна към мен.
— Някога една вещица ми предрече — изхриптя той, — че ще умра призори.
— Хайде! — повтори Ланкастър.
И така, графовете препуснаха напред, а уелските стрелци ни наобиколиха от всички страни и ни подкараха извън замъка. Единствените свидетели на процесията ни бяха смълчаните дървета, които се издигаха покрай стръмната пътека към града. Щом слязохме от хълма обаче, конниците свърнаха по някаква странична уличка — явно великите лордове бяха решили да екзекутират Гавестън без много шум. Дървените табели на магазините и кръчмите по пътя ни проскърцваха от вятъра, а тропотът на конските копита отекваше във въздуха като барабанен тътен. Въпреки това прозорците на къщите останаха тъмни, а капаците им — плътно затворени. От време на време някоя и друга сянка се стрелкаше в мрака, но иначе никой не излезе навън, за да попита какво става. Щом ни видеха, кучетата надаваха печален вой, а гаргите отлитаха с крясъци от купчините боклук, в които се бяха ровили. Не срещнахме нито един просяк. Изобщо никой от гражданите на Уорик не посмя да се изправи на пътя на графовете, повели кралския фаворит на смърт.
Изведнъж миризмата на селитра и животинска тор намаля и ние се озовахме на един лъкатушен селски път. Аз вече бях подгизнала от пот и едва си поемах дъх, а Гавестън се препъваше и залиташе, но войниците не спираха да го бутат напред. Огледах се. Недалеч от нас се издигаше някакъв стръмен хълм, обрасъл с дървета. Един от стрелците прошепна името „Блаклоу“. Явно това беше мястото, откъдето душата на Гавестън щеше да поеме към Бога. После процесията ни свърна от пътя, мина през някаква полуотворена порта и спря.