— Убийте го! — нареди Ланкастър на войниците си, посочвайки към близката горичка. — Веднага!
И така, трима от стрелците заблъскаха Гавестън към редицата дървета. Аз бях смъртно уморена и копнеех за почивка, но фаворитът обърна призрачно бледото си лице към мен и изхриптя:
— Матилда! Моля те!
Нямах друг избор, освен да последвам затворника и палачите му, които бързо напредваха към горичката сред шума от подрънкващите вериги на Гавестън. Фаворитът се обърна още веднъж, за да се увери, че го следвам. Сред дърветата цареше пълна тишина. Не се чуваше нито глас на птица, нито някакво шумолене откъм шубраците. Сякаш всички Божии твари предусещаха какво ще се случи и бяха притихнали в ням ужас. Погледнах назад. Графовете седяха мълчаливо на конете си и чакаха да видят пролятата кръв на кралския фаворит.
— Тук е добре — задъхано обяви един от стрелците и събори Гавестън на земята.
Затворникът застана на колене и започна да се моли.
— Вече можете да си вървите, мистрес — приближи се до мен един от стрелците.
— Познавам Ап Ител — прошепнах му аз.
— Ап Ител ли?! — възкликна мъжът и за миг сякаш забрави за какво е дошъл в гората. — Това се казва стрелец! — избъбри той на уелски.
Аз му отвърнах неуверено, вкарвайки в употреба няколкото думи, на които ме беше научил капитанът на кралските стрелци. После развързах кесията си и подадох на войника три сребърни монети.
— Убийте го бързо, моля ви.
Стрелецът пъхна сребърните монети в джоба си и се върна при Гавестън. Аз се огледах наоколо, запаметявайки всеки детайл. Ясно си спомням призрачната гора и късчето просветляващо небе над черните дървета. Стрелците с нахлупените им качулки. Проскърцването на кожените им дрехи. Блясъкът на оръжията. Всепроникващата смрад на гниещи листа и онези мрачни конници в далечината, които чакаха да видят отсечената глава на кралския фаворит.
— Трябва да станете, милорд — прогърмя гласът на стрелеца.
— Щом трябва — Гавестън с мъка се изправи на крака и се потупа под брадичката. — Доколкото разбирам, сър, каните се да ми отрежете главата. Жалко. Цялата тази красота да отиде на вятъра…
— Настина е жалко, милорд — съгласи се стрелецът, а после протегна ръка. — Позволете ми да ви стисна ръката, преди да напуснете този свят.
И така, Гавестън пое протегнатата му ръка. В този момент войникът го дръпна към себе си, сякаш за да го прегърне, и заби камата си дълбоко в сърцето му. Дори аз останах изненадана. За миг Гавестън остана прав, но след това се олюля и политна към земята. Войникът го улови във въздуха, извади камата си от гърдите му и внимателно го положи върху тревата. Аз тутакси коленичих до падналия по гръб фаворит. Очите му вече се бяха замъглили, а от устата и носа му шуртеше кръв. Той се обърна на една страна и се изкашля. Устните му промълвиха името на краля, пръстите му зашаваха. Стиснах ръката му. Гавестън впери очите си в моите, а после потръпна за последен път и застина.
— Мъртъв е — обяви стрелецът. — Хайде, мистрес, вървете си.
Един от другите стрелци вече беше развързал торбата, която носеше, и беше извадил оттам една двуостра брадва. Аз се обърнах и се взрях в жадните за мъст конници. Стрелците си зашепнаха нещо зад гърба ми, после издрънчаха вериги — вратът на Гавестън беше нагласен върху някакъв пън.
— Сега — промърмори дрезгаво един от войниците.
Чух проскърцването на кожени дрехи, а после и тъпия удар на брадвата. Поех си дълбоко дъх и се обърнах. Тялото на Гавестън лежеше на земята, разтърсвано от леки конвулсии, а недалеч от него се беше търкулнала и главата му. Очите и устните му бяха застинали полуотворени. Стрелецът вдигна главата от земята, опитвайки се да избегне кръвта, която се лееше от нея, излезе от горичката и я вдигна високо, за да я покаже на конниците. Те явно останаха доволни и един от тях — май че Ланкастър — му махна с ръка. И така, стрелецът се върна между дърветата и внимателно положи отсечената глава на Гавестън до плувналото му в кръв тяло.
— Хайде, мистрес — дръпна ме за ръката той. — Трябва да го оставите.
— Не мога — прошепнах аз.
Вече ми беше трудно да си поемам дъх, тялото ми се беше сковало от студ и страх, стомахът ми се свиваше. Стрелците си размениха няколко думи на уелски, след което един от тях се приближи до мен и напъха между устните ми гърлото на малкия си винен мях. Войничето ме накара да отпия една глътка, а после се отдръпна.