Роберт ван Хюлик
Привидението от храма
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА
Да припомним, че в китайския език фамилното име (изписано тук с главни букви) предшества собственото.
ДИ Жендзие — през 670 г. от и. е. магистрат на Ланфан, окръг край западната граница на Танската империя
ХУН Лан — негов доверен помощник, сержант в съдилището
МА Жун — един от неговите помощници
СЕНСАН — скитащ разбойник
АЛЮ — негов приятел
МОНАХА — главатар на просяците
Госпожа ЧАН — игуменка на храм „Пурпурни облаци“
ПРОЛЕТНО ОБЛАЧЕ — нейна прислужница
ТАЛА — будистка магьосница
ЛИ Мей — сарафин и собственик на златарски магазин
ЛИ Къ — негов брат, художник
У Дзунджен — префект
Госпожа У — негова съпруга
ЯН Мудъ — студент
ГЛАВА I
Двама души разговарят под разцъфналите бадеми; един зловещ предмет изчезва, увит в пояс
Тя се взираше безмълвно в предмета, поставен до стария кладенец. Никакъв по лъх не раздвижваше застоялия, горещ и влажен въздух в тъмната градина на храма. От надвисналите бадемови клони плавно полетяха надолу няколко цветчета, удивително бели в светлината на фенера. Изглеждаха още по-бели в мига, когато докоснаха кървавите петна по порутените камъни. Притиснала към гърдите си свободно падащата роба, тя каза на високия мъж:
— Хвърли и нея вътре. Няма опасност, старият кладенец не се полза от години. Дори ми се струва, че са забравили за съществуването му.
Той отправи тревожен поглед към бледото и безизразно лице, остави фенера върху купчината камъни и потрошени тухли до кладенеца и с припрени движения се зае да разхлабва пояса си.
— Искам да съм сигурен, че сме взели всички предпазни мерки. Първо ще я увия и тогава… — той изведнъж осъзна, че гласът му кънти в безмълвната гради на, и продължи шепнешком: — По-добре да я закопая при дърветата зад храма. Онзи пиян глупак спи като пън, а наоколо едва ли има друга жива душа сега, след полунощ.
Тя наблюдаваше безучастно, докато мъжът зави отсечената глава в пояса си. Ръцете му трепереха неудържимо и той дълго не успяваше да завърже краищата.
— Не издържам повече! — промърмори, за да се оправдае. — Много… идва ми твърде много. Как изобщо… как успя да го направиш? Само с два удара, толкова ловко…
Жената сви рамене.
— Просто трябва да знаеш точното разположение на ставите — отвърна тя с безразличие. — Миналата го дина тази градина беше цялата засипана със сняг. Навсякъде бяло, бяло… — гласът й внезапно замлъкна.
— Да — потвърди пламенно той. — Наистина! И долу в града беше много красиво. Целите стрехи на пагодата сред лотосовото езерце бяха в ледени висулки, все едно камбанки — мъжът отри потта от сгорещено то си лице и добави: — Колко чист бе леденият въздух! Помня, че сутрин…
— Престани да си спомняш! — прекъсна го тя хладно. — Забрави за това, мисли само за предстоящото. За щото сега вече ще успеем да го измъкнем. Цялото! Хайде, да вървим да го вземем.
— Сега ли? — възкликна ужасено той. — Точно след като… — но в този миг видя презрителното и изражение и добави припряно: — Страшно съм изморен, казвам ти…
— Изморен ли? Та нали все се хвалиш колко си бил жилав!
— Но защо сега да бързаме? Можем да отидем и да си го вземем, когато пожелаем. И да…
— Аз лично бързам… Е, добре, една нощ можем да изчакаме.
Той я погледна с потъмнели от копнеж очи. Отново му бягаше, затворена в себе си. Толкова силно бе желанието му за тази жена, че чак изпитваше болка.
— Защо не може да си единствено моя? — простена той. — Знаеш, че съм готов да направя всичко, което поискаш. Доказал съм го вече със…
Спря насред изречението, защото забеляза, че тя не го слуша. Взираше се между клоните, обсипани с бели цветове. На фона на вечерното небе се открояваха върховете на двете триетажни кули, обградили главния корпус на храма в съвършена симетрия.
ГЛАВА II
Съдията Ди разсейва унилото си настроение с един отдавнашен случай; мил подарък поднася неочаквана изненада
Още от ранна утрин на другия ден над град Ланфан висеше задушлива жега. След като се завърна в кабинета си от сутрешната разходка, съдията Ди с досада установи, че памучната роба, просмукана от пот, лепнеше за широките му плещи. Той извади от ръкава си малка дървена кутия и я постави на писалището. После отиде до скрина в ъгъла. След като се преоблече в чиста лятна дреха от син памук, разтвори прозореца и погледна навън. Ма Жун тъкмо пресичаше каменния двор на съдебната сграда, понесъл тава с цяло печено прасенце. Снажният мъж си тананикаше нещо. Песента му кънтеше и звучеше никак странно в безлюдния двор.