Съдията притвори прозореца и се настани зад писалището, отрупано с книжа. Разтривайки чело, осъзна, че би трябвало да се чувства щастлив в този тържествен ден. Погледът му попадна на малката абаносова кутия, която бе сложил в ъгъла на писалището. Кръглата нефритова украса върху лакирания черен капах проблясваше в матово зелено. По време на сутрешната си разходка из града зърна кутийката във витрината на един антиквар и веднага реши да я купи. Нефритовата украса бе изваяна във формата на йероглифа, означаващ „дълголетие“, и това я правеше особено подходяща за днешното събитие. Да, очевидно нямаше реална причина да се чувства неудовлетворен от каквото и да било. Трябва да се овладее. Явно еднообразният живот в тази отдалечена гранична провинция започваше да го гнети. Не биваше да се поддава на временни обезсърчения.
С решителен жест той разчисти писалището пред себе си, като отмести настрана обемистите папки, и плесна с ръце, за да повика прислугата. Една закуска щеше да притъпи неприятното усещане в стомаха му. Вероятно жегата също бе виновна. Той посегна към голямото ветрило от пера на жерав. Облегна се назад в черното резбовано кресло и започна бавно да си вее.
Вратата се отвори и един дребничък старец затътри нозе към него. Носеше дълга сини роба, на посивяла та му глава бе нахлупена черна шапчица. Пожела на съдията добро утро и грижливо положи подноса със закуската върху помощната масичка. Щом започна да пренася чайника и чинийките с осолена риба и зеленчуци на писалището, съдията Ди му каза усмихнат:
— Трябваше да оставиш на прислужника да ми сервира закуската, Хун! Защо си правиш този труд?
— Тъй и тъй минавах през кухнята, господарю. Там ей сега влезе Ма Жун с най-голямото печено прасе, което съм виждал през живота си.
— Да, добре ще дойде за довечера. Подай ми чайника, мога и сам да се обслужа. Ти поседни.
Старецът само поклати глава. Наля сръчно на съди ята чаша горещ чай и сложи пред него купичка с димящ ориз, от която се носеше вкусно ухание. Едва тогава се отпусна на ниската табуретка пред писалището, хвърляйки крадешком угрижени погледи към измъченото лице на съдията. Беше служил в негово то семейство още когато Ди беше малко момче, за това познаваше всички настроения на своя господар. Съдията взе пръчиците за хранене и рече:
— Снощи не спах много добре, Хун. Надявам се тази обилна закуска да ми върне силите.
— Климата в Ланфан е доста суров — педантично забеляза старият служител. — Студена влажна зима, после горещо задушно лято с внезапни хладни повеи откъм пустинните степи отвъд границата. Трябва да се грижите за здравето си, господарю. В такива места е много лесно човек да си навлече сериозна настинка — той отпи от чая, внимателно повдигайки с лявата длан дългия си пооредял мустак. След като постави обратно чашата, продължи: — Забелязах, че снощи тук светеше доста след полунощ. Надявам се, че не е възникнал някой важен случай?
Съдията поклати глава.
— Не, нищо особено. Откак преди половин година въведох здрав ред и уважение към закона, тук не е ставало тежко престъпление. Няколко убийства в града, някоя и друга кражба и толкоз. Работата ми се състои главно в рутинни административни дела: регистриране на раждания, бракове и смъртни случаи, разрешаване на дребни спорове, събиране на данъци… Мирно и спокойно. Дори твърде спокойно — и той се засмя, но както забеляза старецът, смехът му беше пресилен. — Извинявай, Хун — побърза да продължи съдията. — Просто еднообразието започва да ме гнети, това е всичко. Но скоро ще превъзмогна това състояние. Все пак повече се притеснявам за моите съпруги. Живота им е твърде скучен в този затънтен край. В провинциален град като нашия не могат да си намерят достойни приятелки, пък и възможностите за развлечения са малко. Няма добри театрални постановки, няма дори подходящи места за излет… А и татарското влияние тук все още се усеща тъй силно, че дори и традиционните ни китайски сезонни празненства не се спазват с всичките им ритуали. Затова и се радвам, че довечера ни предстои малко тържество по случай рождения ден на първата ми съпруга.
Той поклати глава и известно време се храни безмълвно. След като остави пръчиците, се облегна от ново назад.
— Попита ме за снощи, Хун. Знаеш ли, докато ровех из съдебните архиви, попаднах на папката с онзи нашумял и все още неразрешен случай с кражбата, извършена тук. Златото на императорския ковчежник.