Тя замислено бръкна в носа си. После бавно отвърна:
— Единствената по-сериозна новина напоследък бе убийството на един татарски главатар отвъд граница та. Но то беше заради стара вражда — после го изгледа и добави: — Като спомена за храм, та се сетих нещо. Четири преки по-надолу живее една жена, татарска магьосница. Нарича се Тала. Голяма гледачка е, и миналото, и бъдещето са и като на длан. Винаги щом някой от нашите реши да се залови с нещо сериозно, първо ходи нея да пита. Тя знае всичко, Ма Жун, абсолютно всичко. Но пък не винаги казва каквото знае. Напоследък доста народ й има зъб. Разправят, че нарочно давала лоши съвети. Ако й нямаха страха, може би щяха да я… — тя красноречиво прокара ръка през гърлото си.
— Как да я открия?
— Стига си ровил в огъня! — сгълча Тълби по-големия си син. — Ще заведеш господин Ма при Тала! — и когато гостът се надигна, му прошепна бързешком: — Отваряй си очите, Ма Жун, махалата е опасна.
— Ще внимавам. Благодаря за всичко.
От двете страни на кривата тясна уличка, по която го поведе момчето, се редуваха едноетажни къщици с изкъртени стени, надве-натри измазани с кал, с грубо стъкмени покриви от слама. Водачът му посочи отдалеч една по-голяма къща с татарски заострен връх, напомнящ шатра, и припна обратно. Наблизо се виждаха само трима татари, клекнали и опрели гърбове о стената точно срещу къщата на магьосницата. Бяха обути в торбести кожени панталони с широки колани, нагоре мускулестите им тела бяха голи. Обедното слънце пърлеше широките им, гладко обръснати черепи с по един дълъг кичур на тила. Докато Ма Жун минаваше край тях, единият каза на развален китайски на другарите си:
— Напоследък е започнала да приема и всякакви китайски отрепки.
Ма Жун с усилие преглътна обидата, отиде до входа и дръпна мърлявата завеса. В тъмната вътрешност едва се различаваха очертанията на две фигури, сгушени до малък огън, който гореше в малка яма, издълбана направо в пръстения под. Изобщо не му обърнаха внимание и той приседна на ниско столче до самия вход. Трудно беше да различи подробности, тъй като очите му бавно привикваха към тъмнината след ослепителното слънце навън. В хладния въздух се носеше мирис на чуждоземски благовония, които му напомняха за аптека — може би горяха камфорови пръчици. Загърнатата в наметало фигура, приклекна ла гърбом към него, нареждаше нещо монотонно и неразбираемо. Беше старица, облечена в татарски плъстен жакет. Жената от другата страна на огъня като че седеше на ниско столче. Ма Жун не можеше да различи силуета и, понеже широко наметало я увиваше от главата до петите и се разстилаше по пода. Беше гологлава, буйната черна коса падаше по раменете й и почти закриваше приведеното и лице. Магьосницата търпеливо слушаше думите на старицата, която продължаваше да нарежда монотонната си изповед.
Ма Жун скръсти ръце. Приготви се за дълго чакане и се зае да огледа оскъдната обстановка. До стената в дъното имаше нисък, грубо скован нар, а от двете му страни — две бамбукови столчета. Върху едното беше сложена пиринчена камбанка с дълга, фино изработена дръжка. От стената над нара в него се взираха две огромни, изхвръкнали от орбитите си очи. Всъщност бяха част от изображение на свирепо божество, по-голямо от човешки ръст, оцветено в ярки багри. Дългата му коса стърчеше над едрата глава, оформяйки своеобразен ореол. Едната ръка размахваше странно на вид ритуално оръжие, лявата стискаше чаша, направена от човешки череп. Тлъсто то червеникаво тяло бе съвсем голо, като се изключи ивицата тигрова кожа, препасана през слабините. Около раменете му се гърчеше змия. Може би от треперещите пламъци по някое време зейналата паст с изплезен език като че се разкриви в ехидна гримаса. За миг на Ма Жун му се стори, че това не е рисунка, а статуя. Не можеше да бъде съвсем сигурен, тъй като около свирепото божество всичко тънеше в чер ни сенки.
Доста обезпокоен, той извърна очи от отблъскваща та гледка и продължи да се озърта. В най-далечния ъгъл на стаята бе струпана купчина боклук. До страничната стена се виждаха нахвърляни животински кожи, зад тях стърчеше голям купел от кована мед. Ма Жун усещаше все по-нарастваща тревога, внезапно му стана хладно и той придърпа краищата на куртката си. Опита се да мисли за нещо приятно и реши, че всъщност преживяванията му с Тълби не бяха чак толкова лоши. Наистина трябваше да и се обади специално някой ден и да и занесе подаръчета. После се размисли за девойката на име Нефритова Звезда и за тайнственото и послание, открито в аба носовата кутийка. Дали накрая все пак са успели да я спасят и къде ли би могла да се намира сега? Името и звучеше изискано и навяваше представа за изтънчена, спокойна красота… Имаше чувството, че е била твърде привлекателна жена… Вдигна очи и се огледа. Гласът на старицата най-сетне бе замлъкнал.