Наметалото на магьосницата се поразтвори и се подаде бялата й ръка. Тя разбърка огъня с тънка пръчка, после написа с тлеещия край някакви знаци в пепелта, като непрекъснато шепнеше нещо на жена та. Старицата оживено кимаше, после постави няколко омазнени медни гроша до огнището, надигна се на колене с тежък стон и изчезна зад плъстената завеса на входа.
Ма Жун понечи да стане, за да се представи, но гадателката само вдигна лице и той рязко се отпусна назад. Две огромни, пламтящи очи се взираха в него — същите, които го бяха приковали сутринта посред улицата. Тя имаше изящни, но хладни черти, бледни те и устни бяха изкривени в презрителна гримаса.
— Да не би да сте дошли да узнаете дали изгората още ви обича, господин офицер? — запита тя с нисък гърлен глас. — Или пък вашият господар ви е изпра тил да проверите да не би да практикувам забранени магии? — китайският й беше безупречен. Докато Ма Жун се блещеше смаян в нея, тя продължи: — Видях ни днес, господин офицер, бяхте тъй издокаран. Сутринта, докато вървяхте след вашия господар, брада тия съдия…
— Имаш остро зрение — промърмори обезсърчен Ма Жун.
Придърпа столчето плътно до огъня, който вече загасваше, и се зачуди откъде да подхване.
— Говорете, де, какво ви води при мен? Не съм търгувала с крадени вещи. Можете да проверите.
Тя разбърка огъня и махна с пръчката към ъгъла. Ма Жун шумно си пое дъх. Онова, което бе взел за боклук, се оказа куп човешки кости. Два черепа сякаш му се зъбеха оттам с оголените си челюсти. Отгоре пък бяха наредени бедрени кости, до тях се виждаше счупен таз, потъмнял от времето.
— Сякаш сме в гробище! — възкликна той ужасен.
— А нима не живеем в гробище, всякога и навред? — сопна му се Тала. — Та мъртъвците са несравнимо повече от живите. Ние, дето все още шаваме, сме тук само по силата на безмълвно съгласие. Разумно е да се поддържат добри отношения с мъртъвците, господин офицер. Кажете сега какво ви води при мен?
Ма Жун въздъхна тежко. Нямаше смисъл да го увърта пред тази необикновена жена и започна направо:
— Снощи оттам Източната врата е бил убит скитник на име Сенсан. Той…
— Губите си времето — прекъсна го тя. — В течение съм единствено на онова, което става в тази махала. Както и отвъд границата. Нямам представа, какво се е случило в другия край на града. Все пак, ако държите да узнаете нещо повече за момичето, което току-що изплува в мислите ви, може би ще съм в състояние да ви помогна — и като забеляза озадачения му поглед, побърза да продължи: — Не говоря за оная улична повлекана Тълби, господин офицер. Имам предвид другата, която носи име на скъпоценен камък.
— Ако знаете… коя е Нефритова Звезда и къде… — заекна объркано Ма Жун.
— Не знам. Ала ще попитам мъжа си.
Тя се надигна и отхвърли наметалото от раменете си. Ма Жун едва не припадна от изумление. Източеното й изящно тяло беше чисто голо. Той я зяпна, сякаш парализиран от едва осъзнат, неназовим ужас. Защото бледото, идеално гладко тяло изглеждаше тъй нереално и отдалечено от всекидневието, че прекрасните му меки извивки по-скоро го накараха да потръпне от страх, отколкото да го възбудят като мъж. Когато все пак с огромно усилие на волята успя да отклони очи, видя, че досега тя е седяла не на столче, а на купчина черепи.
— Да — каза Тала със студен безстрастен глас, — това е началото на всичко. Без безумните и суетни човешки домогвания, без заветните ни илюзии…. — после посочи към черепите и добави: — А това пък е краят на самонадеяните планове и лелеяните надежди.
Тя подритна купчината с босия си крак и черепите затрополиха по пода. Подпряла ръце на хълбоците и леко разкрачена за миг, магьосницата се втренчи в Ма Жун с дива ненавист. Той се сви ужасен под този поглед, а по тялото му изби студена пот. Сякаш насън едрият мъжага я проследи, докато тя се извърна рязко и откачи една връв от желязна кука, забита в стената. На нея бе нанизана изрисувана завеса, другият край на връвта бе закачен горе, на една от потъмнелите греди. Завесата се свлече на пода, после се изпъна и раздели хоризонтално стаята на две. Жената тръсна коси и изчезна от другата страна.
Огънят едва тлееше. Ма Жун осъзна, че не успя напълно да схване смисъла на последните думи, но въпреки това те го бяха изпълнили със смразяващо чувство на безнадеждна самота. Взираше се изтръпнал в старинните символи, изписани на завесата, и усещаше главата си съвършено празна. Внезапно рязкото дрънчене на пиринчената камбанка го извади от натрапчивия унес. Тала започна да припява монотонно на някакъв непознат език. Отпърво мелодията се извиси звънко, после заглъхна и се поднови с дрън ченето на камбанката. В стаята стана по-топло, същевременно се разнесе отвратителна воня на гниене, която измести свежия аромат на камфорови пръчици. Започна да го души непоносимо, по гърба му потекоха ручеи пот и намокриха куртката му. Песента из веднъж премина в тих стон. Камбанката замлъкна. Той стисна едрите си юмруци в безсилен гняв, а ноктите му се впиха в изтръпналите длани. Стомахът му се преобърна. Тъкмо се уплаши, че неудържимо му се повдига, и въздухът в стаята рязко се пречисти. Свежият мирис на камфор измести непоносимата смрад, а и жегата сякаш намаля. За известно време се възцари пълна тишина. После иззад завесата се дочу изтощеният й глас: