— С какво мога още да услужа на негово превъзходителство? — профъфли той с беззъба усмивка.
— Когато дойдох тук преди малко — отвърна знатният клиент, — забравих да попитам за някакво нефритово украшение. Може би чифт гривни или пък дълга игла за коса?
Антикварят измъкна изпод тезгяха правоъгълен поднос с накити.
— Ето ви цяла една отбрана колекция, ваше превъзходителство!
Съдията порови из бижутата, избра чифт старинни гривни от бял ахат, изваяни във формата на разцъфнали сливови клонки. Остави ги настрана и попита за цената.
— Един сребърник. Специална цена за специален клиент.
— Вземам ги. А дали ще можете да си спомните как се е озовала у вас онази абаносова кутия, която купих сутринта? Винаги ми е интересно да науча произхода на скъпоценностите, които съм харесал.
Старецът побутна назад шапчицата си и се почеса по посивялото теме.
— Как се е озовала у мен?… Негово превъзходителство ще изчака ли да проверя в регистъра? Само за минутка!
— Защо не се опитахте да отбиете от цената, господарю? — гневно попита Ма Жун, когато антикварят излезе. — Цял сребърник! Да се чуди човек как този стар негодник е още жив!
— Но гривните си струват цената. А съм убеден, че ще се понравят и на първата ми съпруга.
Антикварят се измъкна от склада на дюкянчето. Положи върху тезгяха дебел опърпан регистър. По сочи с пръст някаква записка и промърмори:
— Открих. Купил съм кутията преди четири месеца от господин Ли Къ.
— Кой е той? — запита съдията.
— Ами Ли Къ е… тъй да се каже, посредствен художник, ваше превъзходителство. Специализирал се е в пейзажите. По цял ден ги рисува, а купувачи няма. На кого ли наистина ще му хрумне да си купува съвременен пейзаж! Разни планини, които човек може и сам да види в натура извън града, при това безплатно. Е, ако ставаше въпрос за старинни гравюри…
— Къде живее този господин Ли?
— Наблизо, ваше превъзходителство. В уличката до камбанарията. Стара разнебитена къща. Да, сега си спомням. Кутията се намираше в един кош с разни трошляци, които господин Ли искаше да изхвърли. Беше цялата изцапана с кал. Да бе видял само този прелестен нефритов орнамент… — беззъбата му уста се разтегли в лукава усмивка. После побърза да до бави: — Всъщност му дадох добра цена за целия куп, ваше превъзходителство. Братът на господин Ли притежава златарски магазин, не особено голям, но… Не бих искал да обидя достойните представители на тази фамилия. Нищо чудно един ден да имам делови отношения с никой от тях.
— Щом Ли Къ има заможен брат, защо самият той живее в бедност? — запита съдията Ди.
Събеседникът му сви рамене.
— Разправят, че миналата година се скарали жестоко. Негово превъзходителство знае какви са сегашни те нрави… хората престанаха да тачат свещената връзка между бащи и деца, между братя. Винаги съм казвал, че…
— Правилно. Ето ви парите. Не, няма нужда от опаковка — съдията пъхна ахатовите гривни в ръкава си. Щом излязоха навън, каза на своя помощник: — От тук до камбанарията са десет минути път. Тъй или иначе, направихме някаква крачка. Защо пък да не се запознаем и с господин Ли Къ?
Те отново пресякоха главната улица и заобиколиха издадената кръгла основа на камбанарията. Бронзовата повърхност на огромната камбана, провесена от боядисаните червени греди, проблясваше матово. Всяка сутрин оттук се разнасяше звън, който будеше гражданите на зазоряване. Един отзивчив разносвач на вода ги упъти как да стигнат до паянтовата дървена къща в тясна уличка, явно обитавана от дребни занаятчии. Входната врата беше от обикновени чамови дъски, чиито пукнатини някой се бе опитал да запълни без особено усърдие. Прозорците на фасада та бяха със спуснати кепенци.
— Ако съдя по къщата, този Ли не изглежда да е в особено цветущо състояние — отбеляза съдията Ди, докато чукаше на вратата.
— Грешката му е, че не е станал антиквар — кисело отвърна Ма Жун.
Отвътре се разнесоха тежки стъпки. Никой отмести резето и вратата се открехна. Висок небрежно облечен мъж се дръпна сепнато назад.
— Кой… какво…? — заекна той.
Явно бе очаквал, че е никой амбулантен търговец. Съдията Ди мълчаливо се вглеждаше в изпитото лик с тънки черни мустаци и големи неспокойни очи Дълга кафява роба, изпоцапана с боя, висеше свободно около мършавото тяло, черната кадифена шапка беше доста протрита.
— Вие ли сте господин Ли Къ, художникът? — запита учтиво съдията Ди и когато мъжът кимна мълчаливо, продължи: — Аз съм съдията Ди, а това е моят помощник Ма Жун — лицето на Ли Къ пребледня и съдията подхвана по-приветливо: — Посещението ни е съвсем импровизирано, господин Ли. Аз съм любител на пейзажите и ми казаха, че вие сте майстор. Разхождайки се тази сутрин, попаднах във вашия квартал и ми се прииска да разгледам картините ви.