— Сигурно води към задния двор на храма. Аз да карам все наляво.
Подуши въздуха. Сред влажния дъх на гниещи лис та се долавяше нежен аромат.
— Бадемов цвят, явно напред има бадемови дървета.
И наистина ги съзря след малко, израсли около стар кладенец. Окапали бели листчета покриваха като снежинки обраслите с мъх камъни. През храстите отсреща се виждаше висока стена. На едно място зидарията беше порутена и зееше дупка, широка около метър. До кладенеца се издигаше буренясала камара от стари изпочупени тухли и едри камъни. Ма Жун вдигна очи. През клоните на дърветата съзря лявата кула на изоставения храм и на часа разбра къде се намира.
— Този изоставен кладенец е в самото дъно на проклетата градина. Къде ли се завря любезният приз рак? Дали не се е промушил през дупката в стената, или пък е тръгнал по другата пътечка, която отминах? Но поне тук го няма, слава на небесата!
Говореше си на глас, за да потисне тревогата си — свръхестественото беше единственото на този свят, което истински го плашеше. Вгледа се внимателно в тъмните силуети на дърветата, но наоколо нищо не шавна. Сви рамене и се обърна към кладенеца.
— Идеално място за съхраняване на нежелани трупове, дума да няма. Виж ти, тъмни петна по ръба на стубела, а надолу по зидарията — морави!
След тона надникна в кладенеца.
— Така като гледам, най-малко седем метра е дълбок. Стените са обрасли, въжето ми се струва изгнило, но май ще издържи поне фенера ми.
Помощникът на съдията завърза фенера и го спусна в кладенеца. Под бръшляновите листа се виеха жила ви лиани, изскачащи отвред през пролуките между старите тухли. Големи парчета от зидарията бяха изпопадали, на места зееха дупки. Той се взря напрегнато в дъното.
— Камънаци и бурени — промърмори разочаровано. — Но сигурно и трупът се гуши някъде там.
Ма Жун изтегли фенера и го закачи на колана си. После се покатери на стубела, залови се здраво за една по-дебела лиана и потърси с пръстите на краката си някаква дупка в зидарията. Беше добре трениран физически, но тук трябваше да внимава за всяко движение, тъй като на много места старите тухли поддаваха и се ронеха под тежестта му. Накрая успя да се спусне най-долу и скочи сред бурените на дъното. Отстъпи веднага настрани, защото десният му крак бе попаднал на нещо меко. Наведе се и по лицето му пробяга доволна усмивка. Беше човешки крак. Ма Жун разтвори стъблата и откри гол, лежащ ничком обезглавен, труп на едър мъж с татуиран гръб. Помощникът при клекна и насочи светлината на фенера към татуировките, ярко оцветени в зелено, синьо и жълто.
— Доста се е поохарчил — измърмори той. — Тази озъбена тигрова муцуна между плешките е трябвало да го пази от нападение в гръб. Но така и не го е опазила, точно в гръб са го наръгали, под лявата ! плешка. Сенсан е, няма кой друг да е… Гледай ти,; какви мускули на ръцете и на краката! Къде е обаче главата на другия мъж?
Ма Жун опипа тясното пространство наоколо, но откри само вързоп сини дрехи. На едно място зидарията бе изкъртена и в стената на кладенеца се виждаше плитка ниша, висока около един и дълбока над половин метър. Все така приклекнал, той насочи светлината навътре. Право в него се взираше един оцъклен поглед. Едра жаба премигваше с изпъкналите си очи. Ма Жун потръпна.
— Излиза, че убиецът си е занесъл у дома отсечената глава. Е, май е време да излизам. Момчетата ще донесат въжета и носилка,после… Пресвети небеса! Към него със свистене полетя едро парче зидария. Отломъкът профуча на сантиметър от лявото му рамо и тупна тежко върху гърба на трупа. Ма Жун светкавично прекатури фенера и превит на две, се пъхна заднишком в нишата. Обви колене с ръце, заби в тях брадичка и успя да се вмести във вдлъбнатината. Още няколко тежки къса се стовариха пред него.
— Спри веднага, глупак такъв! — изкрещя той. — Ох, рамото ми! Стига…
Ма Жун продължи да стене, после умишлено нададе силен крясък, който постепенно заглъхна. Отгоре паднаха още няколко тухли, последвани от обрасли с. мъх камъни. Един от тях отскочи от стената и се стовари право върху лявото му ходило. Ма Жун едва сподави рева си. Наоколо забарабаниха малки отломъци, после настана тишина. Остана така свит без крайно дълго, както му се стори, напрегнато заслуша, но като че всякакъв шум бе секнал и той най сетне се реши да изпълзи от заслона си. Разтърка изтръпналите си крака и се вторачи нагоре в пръстена на кладенеца. Увери се, че няма никой, и отново. запали фенера.