— Но тази кражба е станала миналата година, господарю…
— Точно така. Ала крадецът е трябвало да изчака, докато нещата затихнат и властите се откажат от търсенето. Да предположим, че е съобщил на някой съучастник или на главатаря си, че златото е скрито някъде в храма, но без да уточнява точно къде. Да предположим също, че е умрял, преди да го измъкне оттам. Тогава останалите са се озовали в задънена улица. Наложило им се е да претърсят целия храм и голяма част от околността. Ян и Сенсан, заедно или поотделно, са ги издебнали и са научили тайната. Направили са опит да ги изнудят и тук е мястото на твоята версия, Ма Жун. Но и двамата явно са подценили враговете си и в резултат са намерили смъртта си.
Ма Жун кимаше възторжено:
— Мисля, че улучихте право в целта, господарю. Петдесет златни слитъка могат да се скрият по най различни начини: в един голям вързоп, в плоска продълговата кутия, в няколко по-малки опаковки и така нататък. Така става ясно защо са търсили и под подовете и зад ламперията в кулите.
— Точно така. И златото си е още там, Ма Жун! Ако убийците на Ян и Сенсан го бяха докопали, нямаше да объркват двата трупа. Щяха да офейкат със съкровището веднага след премахването на двамата. И не би имало нужда да се опитват на всяка цена да скрият от нас уликата с татуировката. Не би имало смисъл също да се връщат тази нощ в храма и да се опитват да те убият. Да, златото е там някъде и ние трябва да го намерим. Утре сутринта отиваме, Ма Жун. А сега — в леглото.
ГЛАВА XI
Съдията Ди приема двама опечалени мъже, от които не научава много; пристига известие за неочаквана визита
Призори на следващия ден Ма Жун и младият Фан изгориха тялото и главата на Сенсан в тухлената пещ зад помещенията на затвора. Докато закусваше в караулното със сержант Хун, помощникът разказа подробно за премеждието си през нощта. После двамата се явиха в кабинета на съдията Ди. Той повтори накратко своите заключения пред Хун и обобщи:
— Значи сега имаме двойна задача. Да открием из чезналото злато и да хванем убиеца. Тази сутрин ще отидем в храма с… Влез!
В стаята пристъпи началникът на стражата. След като пожела на съдията добро утро, той съобщи:
— Бившият префект, почитаемият У, иска да разговаря с негово превъзходителство по неотложен въпрос. Придружава го господин Ли Мей, сарафинът.
— Бившият префект ли? — запита ядосан съдията. — А, да, сещам се. Срещал съм го веднъж-дваж по служебни поводи в съдилището. Дребен слабоват мъж, леко прегърбен, нали? — началникът на стражата кимна утвърдително и той продължи: — Достолепен възрастен господин. Бил е съвестен и почтен служител, но поради неблагополучно стечение на обстоятелствата кариерата му приключила преждевременно. Чичо му внезапно банкрутирал и господин У по своя воля поел всичките му задължения, въпреки че не е бил длъжен по закон да го прави. Почти се разорил, тъй като чичото скоро починал и У не получил обратно нито петак. Подал оставка, напуснал родния си град и се установил тук, където животът е по-евтин, отколкото в големите градове, а и се плащат по-малко данъци. Другият кой беше… Ли Мей ли каза?
— Да, ваше превъзходителство. Господин Ли е притежател на магазинче за скъпоценности в Източния квартал и освен тона се занимава със сарафство. Приятел е на почитаемия У.
— Става въпрос за брата на Ли Къ, художника, господарю — вметна Ма Жун.
Съдията каза с въздишка:
— Е, иди да посрещнеш гостите, сержант Хун. Въведи ги в приемната, аз междувременно ще се преоблека.
Ма Жун помогна на съдията да облече официалната роба от зелен брокат. Един бивш префект трябваше да бъде посрещнат с подобаващи почести. Докато нагласяше на главата си шапката със стърчащите краища, Ди каза с кисела усмивка:
— Посещението на У идва не навреме, но като опи тен сановник поне ще е в състояние да изложи своя случай кратко и ясно!