— Разбрано — отговори Бел. — Аз ще имам грижата за моята задача.
Почти нищо не разбрах от този разговор, но тъй като той не ме засягаше, реших да не обременявам съзнанието си с него. Обаче изключителният вид на онзи човек продължи да ме занимава още известно време; и докато вървяхме към дома на Бел, аз му казах:
— Твоят клиент ми се стори опак човек — да не дава бог да останеш сам с него в някоя ловна хижа, затрупана от сняг.
— Такъв е — съгласи се с готовност Бел. — Той ми напомня гърмяща змия, ухапана от отровен паяк.
— Струва ми се, че не е тукашен — продължих аз.
— Не е — отвърна Бел. — Живее в Сакраменто. А тук е дошъл по работа. Казва се Джордж Ринго и е най-добрият ми приятел — всъщност, единственият ми истински приятел — от двайсет години насам.
Останах толкова изненадан от тези думи, че не попитах нищо повече.
Бел живееше в удобна, съвсем обикновена двуетажна бяла къща в края на градчето. Той ме остави в гостната — потискащо претенциозна стая, обзаведена с червен плюш, сламени рогозки, дантелени пердета и стъклена витрина с образци от минерали, достатъчно голяма да побере цяла мумия.
Докато го чаках, от горния етаж долетя онзи недвусмислен шум, който мигом се разпознава във всички краища на света — свадлив женски глас, чиято пискливост растеше ведно с гнева и яда на жената. Между поривите на бурята дочувах сдържаното боботене на Бел, който се мъчеше да успокои разбуненото море.
Бурята стихна скоро. Но преди да стане това, жената каза с по-тих, отмерен глас, комай по-страшен от пискливите изблици: „Това е за последен път! Казвам ти, за последен път! О, скоро ще разбереш какво значи това!“
Домакинството, изглежда, се състоеше от Бел, жена му и една-две прислужнички. Бел ме представи на съпругата си, когато тя слезе за вечеря.
На пръв поглед изглеждаше хубава, но аз скоро си дадох сметка, че е изгубила своята привлекателност. Необузданата избухливост, помислих си, себелюбието, липсата на уравновесеност и вечното недоволство от всичко са помрачили нейната женственост. По време на вечерята тя проявяваше онази изкуствена веселост, престорена любезност и уморено добродушие, които са характерни за жената, навикнала да предизвиква свади. Иначе госпожа Бел би могла да привлече погледа на не един мъж.
След вечерята ние с Бел изнесохме столовете си навън, сложихме ги на тревата и запушихме, огрени от лунните лъчи. Пълната луна е магесница. Под нейната светлина честният човек разкрива за приятеля късове от най-чисто самородно злато; а лъжците изстискват по-ярки бои от тубите на своята находчивост. Забелязах как широката бавна усмивка на Бел се появи на лицето му и затрептя там.
— Сигурно си помислил, че ние с Джордж сме доста странни приятели — подзе той. — Вярно е, че никога не сме държали да бъдем заедно, да общуваме непрекъснато. Но нашите разбирания за истинското приятелство винаги са съвпадали и през всички тези години сме се подчинявали строго на тези разбирания. Сега ще разбереш какви са нашите разбирания. Човек се нуждае само от един приятел. Онзи, който само те подпитва и все се върти наоколо ти, който те тупа по гърба и ти губи времето, който ти казва колко те обича, не ти е приятел, та ако ще още като ученици да сте играли на топчета и да сте ходили на риба заедно. Ако не се нуждаеш от истински приятел, такъв човек може да мине и за приятел. Но истински приятел, според мен, е онзи, с когото отношенията са изградени върху принципа услуга за услуга, каквито винаги са били отношенията между мен и Джордж.
Преди много години двамата завързахме връзки. Създадохме общ капитал и се занимавахме с товарни превози в Ню Мексико, спечелихме нещичко от златотърсачество и загубихме малко на комар. После ни сполетяха една-две беди. И струва ми се, тъкмо те повече от всичко друго доведоха до по-голямо разбирателство помежду ни — ако не се смята, че никой от нас не одобряваше навиците и поведението на другия. Джордж е най-суетният човек, когото познавам, и най-големият хвалипръцко. Той е в състояние да заяви, че само с едно духване можел да върне в дупката му най-големия гейзер в долината Йосемъти. Аз пък съм скромен човек, дай ми на мен ученолюбовност и размисъл. И така, колкото по-често се виждахме, толкова по-неприятно ни беше да бъдем заедно. Само да ме беше потупал по гърба или да се беше разлигавил пред мен, както съм виждал някои да правят пред хора, които смятат за свои приятели, щях да му извия шията начаса. Джордж би постъпил по същия начин. Той толкова ненавиждаше моя нрав, колкото и аз неговия. Когато търсехме злато, живеехме в отделни палатки, тъй че никой да не налага своята неприязненост на другия.