Но след доста време започнахме да разбираме, че всеки от нас може да разчита на другия, когато попадне натясно — че другият е готов да даде за него последния си долар, последната си капка кръв, последния си куршум, готов е да даде честната си дума или да лъжесвидетелствува в негова полза. Ние никога не говорехме за тези неща, защото това би развалило всичко. Но ги изпробвахме неведнъж, докато всичко ни стана ясно. Един път грабнах шапката си, метнах се на някакъв товарен влак и пропътувах двеста мили, за да удостоверя самоличността на Джордж, който без малко щеше да бъде обесен по погрешка в Айдахо — бяха го взели за един разбойник, обиращ влакове. Друг път легнах болен от тифус — в една палатка в Тексас — без пукнат долар в джоба си и без кат дрехи да се преоблека. Намерих начин да съобщя това на Джордж, който се намираше в Боиси. Той пристигна със следващия влак. И преди да е разменил дори дума с мен, първата му работа беше да окачи огледалце отвън на платката, да си засуче пред него мустаците и да боядиса косата си. Естественият цвят на косата му е светлочервеникав. После ми дръпна най-научните ругатни, които някога съм чувал, и съблече палтото си. „Ако не беше такъв агнец божи, рожба на светата Дева, нямаше да се тръшнеш така — вика ми той. — Нямаш ли капчица здрав разум, та пиеш блатна вода и вдигаш врява до бога, щом само те заболи малко корем или те ухапе комар?“
Ядоса ме, да ти кажа.
„Държиш се като лекар простак — викам му. — Я по-добре си върви и ме остави да си умра от естествена смърт. Съжалявам, че те повиках.“
„Така и мислех да направя — казва Джордж. — Много важно дали ще живееш, или ще умреш. Но щом вече се полъгах да дойда, по-добре да остана, докато мине това малко стомашно неразположение или копривна треска, или дявол знае що.“
Подир две седмици, когато бях вече отново на крак, докторът се смее и казва, че злъчта на приятеля ми е свършила по-добра работа, отколкото лекарствата.
Та тъй станахме приятели с Джордж. Никакви сантименталности — дай ми, да ти дам и аз, и всеки от нас знаеше, че другият винаги е готов да се притече на помощ. Помня как веднъж изиграх един номер на Джордж — ей тъй, само да го изпитам. После се почувствувах донейде подлец, защото нито за миг не би трябвал® да се съмнявам, че той ще постъпи както трябва. Тогава двамата живеехме в един градец в долината Сан Луис и гледахме стада — главно овце и малко говеда. Бяхме съдружници, но както обикновено, не спяхме под един покрив. Аз имах една стара леля от източните щати, която дойде да прекара лятото при мен, та наех малка къща. Лелята скоро се сдоби с чифт крави, няколко прасенца и кокошчиии — да заприлича тая къща на дом. Джордж живееше самичък в малка хижа на половин миля от града.
Един ден едно от телетата ни взе, че умря. Още същата вечер го насякох, напъхах го в чувал и вързах чувала с тел. Облякох една вехта риза, отпрах й единия ръкав почти докрай, поотпрах и яката, налях с шепите си малко червено мастило и го размазах по ризата и по лицето си. Трябва да съм приличал на човек, бил се на живот и смърт. Метнах чувала на една каруца и подкарах към хижата на Джордж. Когато му подвикнах, той се появи с жълт халат, с турски фес и лачени чепици. Джордж винаги си е бил голям баровец. Тръшнах чувала на земята.
„Шшшт! — викам му, сякаш подплашен до немай-къде. — Вземи това, Джордж, и го зарови дълбоко, някъде зад хижата… зарови го тъй, както си е. И никому…“
„Не се тревожи — казва Джордж. — И за бога, иди си измий ръцете и лицето и сложи чиста риза.“
После запали лулата, а аз подкарах в галоп. На другата сутрин Джордж цъфна пред нашата къща. Лелята се мотаеше около цветята си в предния двор. Джордж й се покланя, прави й комплименти, както само той умее, когато е добре разположен, и я моли да му даде един розов храст. Обяснява й, че разкопал една леха зад хижата и искал да посади нещо в нея — за полезност и украса. Поласкана, лелята изкоренява един от най-големите храсти и му го дава. По-късно видях къде го беше посадил — на едно разкопано и заравнено място сред тревата. Но никой от нас не проговори повече по този въпрос.
Луната се издигаше все по-високо, теглейки водата от морето, феите от убежищата им и, разбира се, повече доверчивост от Саймън Бел, който си имаше такъв приятел.
— Не след дълго — продължи той — дойде време и аз да направя голяма услуга на Джордж Гринго. Той беше понатрупал парици от пчеларство и се намираше в Денвър. Когато се срещнахме, носеше жилетка от еленова кожа, жълти обувки и костюм, раиран като брезентовите навеси на дрогериите, а косата му бе боядисана толкова синя, че на тъмно изглеждаше черна. Писа ми да пристигна незабавно — имал нужда от мен, и да облека най-хубавите дрехи, които имам. Когато получих писмото, бях облечен с тях, та успях да хвана първия влак. Джордж беше…