— Накъде ще се разхождате, нагоре или надолу? — попита госпожа Бел.
— Надолу — отвърна Бел.
Стори ми се, че тя въздъхна с облекчение.
Когато се бяхме отдалечили на стотина крачки и къщата изчезна зад дърветата, Бел ме поведе към гъстата горичка край пътя и през нея — обратно към къщата. Спряхме се на двайсетина крачки от нея, скрити в тъмната сянка. Чудех се каква е тази маневра. Изведнъж дочух откъм пътя отвъд къщата конски тропот. Бел протегна ръка да види часовника си под един лунен лъч.
— Съвсем навреме — каза той. — Джордж винаги е бил точен.
Наближавайки къщата, конете с файтона забавиха ход и спряха в най-тъмната сянка. Видяхме как от къщата излезе женска фигура с голям куфар и забърза към чакащия файтон. После той тръгна бързо по посоката, от която бе дошъл.
Изглежда, съм погледнал Бел въпросително. Защото съм сигурен, че не го попитах нищо.
— Тя бяга с Джордж — обясни просто той. — Приятелят ми непрекъснато ме държеше в течение на нещата. След шест месеца тя ще получи развод и тогава Джордж ще се ожени за нея. Той никога не оставя работите наполовина — когато помага, помага докрай. Двамата са уредили всичко помежду си.
Чудех се и се маех какво е приятелството в края на краищата.
Когато влязохме в къщата, Бел заговори непринудено на други теми. В течение на разговора аз отново се сетих за голямата възможност, която се откриваше в Маунтън, и взех да го подканям да направи тази сделка. Нали сега, когато вече е свободен, ще му е по-лесно да се пресели там; и не можеше да има съмнение, че това би било една великолепна сделка.
Бел помълча известно време, но когато го погледнах, стори ми се, че той мисли за нещо друго, а не за тази хубава, възможност.
— Не — рече накрая той, — не мога да направя тази сделка. Все пак, много съм ти благодарен, че ме уведоми. Но ще трябва да остана тук. Не мога да се преместя в Маунтън.
— Защо? — попитах аз.
— Жена ми няма да иска да живее в Маунтън — отвърна той. — Тя ненавижда този град и никога не би живяла в него. Налага се да остана тук, в Салтийо.
— Жена ти! — възкликнах аз толкова смаян, че не можех да схвана какво иска да каже.
— Ще ти обясня — рече Бел. — Познавам добре и Джордж, и жена си. Той не е особено търпелив. Не може да понася дълго неща, които го дразнят, а аз по мога. Шест месеца, толкова. Давам им най-много шест месеца брачен живот, а след това ще има нова раздяла. И жена ми ще се върне отново при мен. Къде другаде ще отиде? Ще трябва да остана тук и да чакам. След шест месеца ще се наложи да грабна куфарчето и да хвана първия влак. Защото Джордж ще ме призове на помощ.