О! Ето го.
Ето го, изскача като изпод земята, като влъхва някой из гората, гигантската фигура на приятеля Буботовски. Буботовски! Знам, разбойнико, какво ще ме попиташ и аз съм във всеоръжието си, готов с отговор… Трябва да се призная, че срещата ми с Буботовски едната не е съвсем празна и банална. Първо, защото първият му обикновен въпрос не е повторение на ония, които ми се зададоха преди малко, диша, тъй да кажа, на новост, макар не твърде прясна, но се диша на ново нещо. Второ, винаги тя има благодеятелно последствие — за моя стомах, — не поради някакво нравствено въздействие, а защото ми дава възможност да украся трапезата си с най-изрядните си закуски и разядки. Ето защо аз с удоволствие дочаках въпроса на Буботовски:
— Накъде отиваш?
(Буботовски винаги се интересува за моите движения из града.)
Последва обикновеният отговор:
— Отивам да видя за нещичко.
Хитър съм аз!
Буботовски ме разбира — умният човек от половина дума разбира, — той ме разбра, още преди да му отговоря. Месестото му голямо лице се обля с блажено сибаритско изражение, очите му станаха зейтинени.
И веднага настана дългият доклад по днешната инспекция на всичките бакалници в улица Леге, Дондуковска, Левска, Търговска, славни със закусочните си „деликатеси“, дарове от благословената България, от „тихия бял Дунав“, от Черно море и Босфора и от Средиземно море. Аз в няколко минути съм всецяло осветлен върху качеството, цената, вкуса, аромата, местонахождението на пресносо̀лите пъстърви, коприщенските луканки, старозагорските белове, видинския чер хайвер, сарделите и раците, и авгатаря… Подир тоя доклад най-мъчният софийски Лукул трябва да остане задоволен и да му се напълнят устата с плюнки, докато трае това дълбокохуманно изложение.
Подир като ми дава подробни насочвания, препоръки, съвети, забележки, се от гастрологически характер, за да улесни избора ми, Буботовски ме оставя със сияещо лице на човек, който е направил щастлив някого — без да му костува нещо.
Буботовски не пита за политиката.
Който е враг на стомаха си, нека се занимава с българската политика.
— Сбогом! — обръща се той.
— Сбогом!
— После ми кажи мнението си!
— Непременно.
— Сбогом! Ха, забравих! Ти обиколи и магазин „Свищов“, шунка има там чудесна, но я яж с английски мущард!
Аз се извръщам и изглеждам с умиление колосалната му фигура, която се леко посгъва, за да избегне закачките на някои клони, надвиснали безочливо над алеята.
Прекрасен човек. Право ти казвам, обичам го този великолепен Буботовски. Той е добър човек, той е милостив, той знае да се радва на великите блага на тоя божий свят, които пълнят и сушата му, и водите му, и небето му, желае и другите смъртни да им се наслаждават до воля и не си разваля никога доброто сърце, освен в редки, извънредни, важни случаи, например, когато цариградската пъстърва не може да дойде поради карантината.
Не! Обичам го тоз Буботовски!
Посещението си до чревоугодните точки на софийския пазар аз отлагам за по-късно или за други ден и предпочитам да продължавам разходката си. Аз отивам към градинския изход, за да излеза на тротоара при Александровския площад.
Не щеш ли? „Вот тебя здравствуй!“ Толов! Приятелят Толов се подава на изхода, като жив и здрав, спира се, ухилил се лукаво, вперил иронически, злоради погледи в мене, и маха ми с ръка да дойда, понеже, дяволът, съглежда намерението ми да се спася с бягство из някоя друга алея.
Аз бягам не от слободия и не от диващина, а от истинска опасност.
„Знам те аз, коварно човече, защо ме спираш и какво значи тая ехидна усмивка, думам си аз, тъй прилична на твоето добряшко, пълно лице! О, знам какво ми носят твоите богохулствени уста, но няма какво да правя: ти ме видя, и после, приятел ми си! О, приятелство, тежък е понякога товарът ти!“
Ти ще си обясниш безпокойството ми, като ти кажа, че колчим се срещам с Толова, първата му дума, която ще капне от устата му, е да ми съобщи за някоя печатна псувня против мене.
— Видя ли какво са те надялали?
Това е вместо добрутро, добър ден и добър вечер! Защото Толов не пропуща ни една зложелателна критика, ни едно ругателство, изказано срещу мене в списания и вестници. Той ги чете очевидно с възхищение и търси първия случай да ми обади тия неприятности. Сякаш че е зет из героите на „Саллюстовата кихавица“! При всяко наше срещане той има поне една новинка, защото той чете всичките списанийца, и най-дрипавите, и най-нищожните. Като предполага, че някои от тия последните не чета, или ми са неизвестни, той нарочно ги зема в джеба си и любезно ми ги предлага, за да ги прочета… Аз такъв вид приятелско усърдие и деликатност не мога да разбера, той просто ми отравя кръвта!