Той наближава, а аз скърцам със зъби като грешник в ада и мърморя:
„Каине! Предателю! Убийцо! Черкезино! Разбойник кръвнишки! Какво да ти кажа, като съм прочел само четири реда от съчинението ти, а останалите да знам, че в Черната джамия ще ме фърлят, няма да се реша да ги прочета!… Какво да ти кажа сега, нещастнико? Нудиш ме да излъжа, приятелю; караш ме да откупя удовлетворението на твоята авторска суетност със собственото си самоопозоряване, защото лъжа от любоугодство е самоопозоряване, извършено от човека въз себе си… Да ти явя истината, която ти не искаш и не желаеш даже за лице, нито си приготвен да я чуеш, трябва ми героизъм, за който аз не съм приготвен сега…“
Тъй бъбря аз и моля провидението да се намеси в тоя критически миг, да ми помогне в голямата беда, да ми прати някои други приятели — да ме отърват от този; или — да избухне някоя ужасна буря, трескавица, гръмотевица, молнии, землетресения, катаклизми, светопредставление най-после, за да не може да стане разговорът!
Уви, напразно! Улицата съвсем пуста, мъртва, сякаш коварно, нарочно иска да огради разговора ни от всяко смущение и отвличане…
А небето? То си остава ясно, тихо; никога не ми се е сторило толкова глупаво да виси над земята. Нито косъм облачец няма, каква мълния?… Страшната мълния сега се олицетворяваше от щастливото, светлото, приятелското лице, което две крачки и едно палто носеха по тротоара.
— Е, как намирате моето нещичко?
Ушите ми пищяха, сякаш ставаше някъде буря.
Боже господи! Прати ми избавление тоя път! Смили се над мене грешнаго!
— Здравствуйте, господари!
И с тия думи две ръце се слагат, едната на моето дясно рамо, другата на Пашаковото ляво.
— Цаклевич! — извикваме и двама.
— Спасен съм — пошушвам си ниско… — Юпитере, благодаря ти!
Цаклевич е общ приятел на всичките ми приятели. Весел, шеговит, неотегчителен, не чете списания и критики, не пише съчинения. В противоположност на всичките други, той не иска сведения за здравето ми, за местонахождението ми, за движенията ми, той не пита за новини столични, а напротив, дава ги — като му ги поискаш и без да му ги поискаш. — И тия новини винаги са предложени в привлекателния вид на извънредно събитие, посолени с множко пиперец и духовито прикриващи съвсем други явления.
Така преди една година и половина нещо тоя безценен Цаклевич не беше ли привел във вълнение цялото софийско общество по случай на… Впрочем, нека да кажа как мен съобщи новината.
— Новото знаеш ли? — връхлетява ме той насред Александровския площад, а лицето му разиграно от радостни чувства.
— Не знам.
— Почерпи. Знам те, че си русофил и тая новина ще те зарадва.
— Що има? — питам аз.
— Много важно събитие за цяла София и за България… Княз Леон или Лев Серебрянний — какъв ще е тоз княз? — пресича се Цаклевич.
— Руски, разбира се — отговарям аз, — в Русия, мисля, че има княжевска фамилия Серебрянние.
— Да — подзема Цаклевич тържествено, — днес на гарата е пристигнал княз Лев Серебрянний, бил е приет с почести от властта и цял конвой е придружил колата му в града… Важно уверяват, има… Но какво е собствено, не се знае знае ли се.
— Нов опит за помирение? — шепна аз поверително.
— Както щеш го обяснявай… Аз ти казвам факта — продумва той тайнствено.
И ми стиска ръката, понеже се готви да си върви.
— Къде е слязъл? — питам аз.
— Право в ковчежничеството!
И Цаклевич си отива.
В ковчежничеството? Там му дали квартира? Не разбирам… Смята ме тоз поразеник.
Ето по кой начин Цаклевич ми обади за пристигането от Европа вагона с новонасечения сребърен лев!
Приятелят ми Ставров, подир още бъбрене, ме остави; той отиде да си прави обикновената разходка около градската градина. Сега е сред зима, но той не отстъпва от правилото си.
Вярвам и вие да сте се здрависвали с него там.
София, декември 1893