— Слушай, Ед — каза Брейди настойчиво. — Този човек наистина се нуждае от парите. Болен е, в последната фаза на неизлечим рак и има бавноразвиващо се дете, за което иска да се, погрижи. За да съм сигурен, че той ще даде максималното, на което е способен, искам да му обещая, че ще получи дела си веднага след като свърши работата. Ще дадеш ли парите?
— За какво толкова труд? Кой го е еня за някого си там? Ако искаш да му помогнеш, Лу, ти му плати — измърмори Хедън.
— Щях да го направя, ако можех, но изглежда, че никога няма да разполагам с достатъчно пари — каза Брейди. — Хайде, Ед. Какво са петдесет хиляди за теб? За да не развалим тоя сладък бизнес заради някакви си петдесет хиляди, искам да обещая на Баниън, че ще му платим веднага след като свършим работата и искам да изпълня обещанието си.
— За моя сметка?
— Ти ще получиш осем милиона, а може би и повече. За бога Ед, прояви малко човечност.
Хедън помисли, сетне вдигна рамене.
— О, за Бога. — Той се ухили на Брейди. — Ти си в състояние да продадеш и краставици на краставичаря, и брашно на мелничаря. Добре ако Баниън си свърши добре работата, ако ти пипнеш диамантите на Уорънтън, ако докопаш плячката от касетките, ще ти дам петдесет хиляди за Баниън.
Брейди се усмихна.
— Имаш думата ми, Ед. — Той бутна стола назад и се изправи. — Баниън ще свърши добра работа, както и аз. Благодаря за страхотния обяд. Довиждане — и той напусна ресторанта, качи се в колата и подкара обратно към хотел „Спениш Бей“.
Седма глава
Мария и Уилбър Уорънтън се завърнаха в президентския апартамент малко след седем часа вечерта. Бяха прекарали следобеда в каране на сърф и Уилбър бе добре отпочинал. Той очакваше с търпение спокойната вечеря в хотелския ресторант, а остатъка от вечерта щеше да прекара, като гледа някой изтъркан уестърн по телевизията. Но надеждите му се изпариха, когато Мария каза: „Моля те, донеси ми диамантите. Тази вечер ме сърбят ръцете. Чувствам, че ще ми работи късметът. Ще вечеряме в казиното, а после ще поиграем.“
„Отиде ми уестърнът“, помисли си Уилбър и отвърна:
— Но, Мария, мислех, че сме се разбрали да не носиш диамантите си извън хотела.
Мария се намръщи и вдигна вежди.
— Ще нося диамантите си, когато си поискам! Защо са ми, ако не ги нося?
— Но този град е пълен с гладни кубински бежанци — отговори Уилбър с цялото търпение, на което бе способен. — Твоите диаманти могат да вкарат някого в изкушение. Могат да ни оберат.
— Не говори глупости! Аз ще си сложа диамантите! Тръгваме в осем и трийсет. По-добре се преоблечи — и Мария влезе в спалнята си, като затръшна вратата след себе си.
Уилбър се замисли за момент, после отиде до сейфа и избра комбинацията, отвори вратичката и извади оттам кожената кутия за бижута. Сложи я на масата и отново заключи сейфа. След това отиде до телефона и се обади в офиса на Жан Дюлак.
— Обажда се Уорънтън — каза той, когато някакъв женски глас му отговори. — Бих желал да говоря с г-н Дюлак.
— Разбира се, г-н Уорънтън — почтителната интонация в гласа й го поласка. След минута, Дюлак се обади.
— Добър вечер, г-н Уорънтън. Мога ли да направя нещо за Вас?
— Ние отиваме в казиното — каза Уилбър. — Госпожа Уорънтън ще носи диамантите си.
Дюлак, който имаше безпогрешния талант да отгатва желанията на богатите си клиенти, отговори:
— Разбирам, г-н Уорънтън. Вие бихте искали да Ви придружава сигурен бодигард. Не представлява никакъв проблем. Кога тръгвате?
— Около осем и трийсет — рече Уилбър, стреснат от това, че Дюлак моментално схвана ситуацията.
— Тогава във фоайето в осем и трийсет ще ви чака сигурен бодигард. Ще се обадя на г-н Хендрик, който управлява казиното. Бодигардът ще Ви придружава по време на престоя в казиното и ще Ви изпрати обратно до хотела. Удовлетворява ли Ви?
— Да, много Ви благодаря, г-н Дюлак, Вие имате наистина страхотен хотел — каза Уилбър и бе съвсем искрен.
— За мен е удоволствие да бъда на вашите услуги, г-н Уорънтън — отвърна Дюлак спокойно. — Желая Ви приятно прекарване — и той затвори.
Джош Прескът тъкмо довършваше вечерята си, състояща се от стек с препържен лук в стол-ресторанта, когато пиколото се приближи и му каза, че шефът иска да го види незабавно.
Като ругаеше под носа си, Прескът забърза към офиса на Дюлак. Часът бе деветнайсет и трийсет.