Баниън кимна.
— Можете да разчитате на мен.
— Знам, че мога. Знам какво означава тази работа за теб.
Брейди се обърна към Маги.
— Скъпа, няма нужда да ти повтарям какво трябва да правиш, нали. Ти само дръж хотелския детектив настрана от нас. Още едно нещо и стига за днес. Иди до ресторанта и кажи на салонния управител, че не съм добре и няма да ям.
Маги ококори очи.
— О, не. Наистина ли не си добре?
— Трябва да му кажеш така! — сряза я Брейди. — Иначе нищо ми няма! Когато ченгетата дойдат да проверяват, искам да разберат, че съм бил болен, на легло. Разбра ли?
Маги примигна, сетне се усмихна.
— Хитро. За един ужасен момент си помислих, че…
— Няма значение. Не бива да мислиш, Маги Мозъкът ти няма полза от това. Като отиваш към ресторанта, провери дали семейство Уорънтън са там на вечеря. Разбери, ако можеш, дали ще ходят някъде довечера.
— Да, скъпи — Маги погледна Брейди изпитателно. — Мога ли да вечерям в ресторанта?
— Можеш да се натъпчеш до пръсване — каза Брейди. — Поръчай си каквото искаш.
Маги изохка от задоволство.
Докато те говореха, Баниън мислеше за дъщеря си, Криси. Беше се обаждал вече два пъти в приюта, откакто пристигна в Парадайз Сити. Дежурната сестра, учтива и внимателна му вдъхна увереност и го поуспокои. Каза му, че Криси е щастлива, но баща й й липсва, и тя продължавала да пита, кога ще може да го види. Баниън си припомни всички почивни дни, които бяха прекарали заедно с Криси и почувства болка в сърцето. Отговори на сестрата, че няма да се наложи да го чакат дълго, а тя обеща да предаде на Криси.
Половин час по-късно Маги, облечена с най-красивата си вечерна рокля, в която приличаше на участничка в ревюто „Крейзи Хорс“ в Париж мина през хотелското фоайе.
Тя видя Джош Прескът да седи намръщен далеч от шумната тълпа. Мина покрай него, фръцна се и го дари с най-сексапилната си усмивка, а после влезе в ресторанта.
Салонният управител се приближи към нея, докато по-възрастните мъже, които вече вечеряха, спряха и я заразглеждаха, като съжаляваха, че не са с по двайсет години по-млади.
— Добър вечер, мадам — каза управителят. — Господин Ванс не е ли с вас?
— Горкичкият, не се чувства добре тази вечер — и големите й очи се изпълниха с тъга. — Получи един от пристъпите си. Но настоя аз да вечерям. Толкова е добър.
— Да му изпратя ли нещо, мадам? — попита управителят, докато я придружаваше до масата в ъгъла.
Маги спря. Тя видя как семейство Уорънтън влязоха във фоайето. Видя и Прескът, който неохотно стана и се присъедини към тях. Зърна и диамантите, а после Прескът и Уорънтънови се скриха от погледа й.
— Мога ли да изпратя нещо на господин Ванс? Нещо съвсем леко? — попита управителят отново.
— Не, благодаря Ви. Г-н Ванс спи. Дадох му успокоително.
Тя седна на масата.
— Г-н и Г-жа Уорънтън ли си тръгнаха преди малко?
— Да, мадам. Ще прекарат вечерта в казиното — отговори управителят и разлисти менюто. — Мога ли да Ви предложа нещо? — Той си помисли, че тази медицинска сестра беше най-прекрасната и сексапилна жена, която бе идвала някога в хотела.
Маги едва не възкликна от нетърпение. Удостои го с безпомощния поглед на широко разтворените си очи и каза:
— Ще бъдете ли така добър? Умирам от глад.
Мария Уорънтън предизвика сензация в ресторанта на казиното, където влезе, придружена от Уилбър и салонния управител, който им показваше пътя. Тя вървеше по постланата с червен килим пътека между масите, направо към най-хубавата маса в цялата зала.
Богаташите вече вечеряха. Вечерята в казиното бе сервирана по-рано. Най-голям интерес представляваха масите с рулетка. Навсякъде бързаха да привършат с храната и да пристъпят към по-сериозните занимания за вечерта.
Много от хората тук виждаха прекрасните диаманти на Уорънтънови за пръв път. Мъжете забелязваха първо Мария, после диамантите, накрая завиждаха на Уилбър. Жените пък имаха очи само за колието, гривните и обеците.
Мария се затрудни най-много при избора на вечерята. Понякога Уилбър, който бе винаги доволен при наличието на хубава пържола, трудно прикриваше нетърпението си, докато Мария настояваше услужливия сервитьор да й обяснява ястията от менюто едно по едно. Сега, когато чувстваше, че всички жени в залата я наблюдават, тя се държеше с дразнещата надменност на разглезена филмова звезда.