Лепски спря до тротоара.
— Да. Предполагам, че си прав. Добре, нека си тръгваме. Ще те хвърля до вас. Успех, Макс. Надявам се, че срещата ти ще се състои.
— И аз също — отвърна той.
Лепски остави Джакъби пред дома му и пое към къщи. Спомни си, че не купи роза на Керъл, едва след като паркира колата.
Чувствайки се сякаш отива на екзекуция, той влезе в дома си и заключи предната врата. После събу обувките си и се промъкна в спалнята, като се надяваше, че Керъл спи.
Но, разбира се, тя не спеше, а седеше в леглото и го чакаше.
— Не палете лампите — предупреди ги Анита малко задъхано.
— Няма. Ние виждаме достатъчно добре и само от осветлението на терасата — отвърна Мануел и се огледа. — Как живеят богатите! — Мисълта, че и той може да има апартамент като този, щом пипне петте милиона, проблесна в мозъка му. — Е, трябва да седнем и да чакаме. — Каза това и седна в едно от огромните и удобни кресла, докато Фуентес нерешително излезе на терасата. Беше впечатлен от размерите й: големите саксии с цветя, шезлонгите, масите, бара.
— Колко е часът? — попита Мануел, после се взря в часовника си в сумрака. — О, идва време за новините. Заложил съм пари на един кон, Анита. Чувствам, че днес ми върви. — Той извади транзисторчето от джоба си. — Залагала ли си някога на коне?
— Нямам пари за такива неща — отвърна Анита рязко. — Няма да го включиш, нали? Някой може да чуе.
— Никой няма да чуе — каза Мануел. — Трябва да разбера дали конят ми печели — и той включи транзистора, като го нагласи така, че звукът му да бъде тих, но достатъчно отчетливо да се чува.
Фуентес стоеше с гръб към осветената от лунната светлина тераса. По лицето му се стичаше пот. Щеше ли тази глупачка да се развика, когато разбере, че гадното й мъжленце е мъртво? Мануел ще бъде ли в състояние да я контролира? Той отново попипа пистолета си.
Говорителят започна с местните новини. Анита седеше неподвижна. Мануел искаше да види лицето й, но светлината в голямата стая бе прекалено слаба. Можеше да различи само силуета й, както седеше с ръце, стиснати между коленете.
После дойде съобщението, което той чакаше. Напрегна се и се обърна към Анита, за да може да стреля, ако тя започнеше да вика. Фуентес също се приближи.
Съобщението беше следното:
„Педро Сертес, убиецът на касиера, събиращ наеми в Сийком, прострелян от детектив Том Лепски по време на опит за бягство с три хиляди долара, почина в болницата след като за кратко бе дошъл в съзнание.“
Говорителят вече съобщаваше спортните новини, но Мануел го изключи. Хвърли транзистора на пода и погледна сурово Анита, като чакаше първите признаци на истерия.
Но нищо не се случи.
Анита седеше като вкаменена.
Освен шума на прилива и далечния плясък на позакъснели гости на хотела, които се къпеха, тишината, като влажно покривало, бе надвиснала над тримата в президентския апартамент.
Мануел с усилие на волята успя да изрече:
— О, Господи! Анита! Какво да кажа?
Тя все още седеше там, неподвижна като каменна статуя.
„Всеки момент“, си мислеше Мануел, „тя ще започне да вика“. Стана и се приближи към нея.
— Анита, това е ужасно!
— Не се приближавай! — Гласът й бе дрезгав шепот.
Мануел спря.
Гласът й беше толкова странен, че Фуентес отстъпи назад.
Анита натисна копчето на малка настолна лампа и тя хвърли бледа светлина върху тях.
Мануел затаи дъх, след като зърна лицето й, осветено от лампата. Не можеше да я познае. Пред себе си видя остаряло и съсухрено лице, чийто очи се бяха свили в орбитите си.
Но нямаше никакъв признак на истерия. Той сякаш виждаше пред себе си лицето на покойница.
— Анита! Това е толкова ужасен шок за мен, колкото и за теб.
Мъртвешките очи изведнъж се съживиха.
— Значи ти ме излъга, ти, праведникът! Гласът й беше като шумоленето на изсъхнали листа. — През цялото време си знаел, че Педро умира. Излъга ме, за да отключа вратите. Излъга ме, за да можеш да сложиш ръце на всичките тези пари! Проклет да си!
— Анита! Не! — Мануел почти извика. — Чуй ме! Не съм те лъгал! Кълна се! Помисли! Аз наистина съм праведник! Обещах ти съпруга ти. Когато обещая нещо на някой от моите хора, правя всичко възможно, за да изпълня обещанието си! Не, Анита, аз не съм те лъгал, човекът в болницата ме излъга! Защо ме излъга? Защо ме уверяваше, че Педро се възстановява? Защо? — Мануел драматично заблъска главата си с юмруци. — Аз ще разбера! Това ти го обещавам! Ще го накарам да ми каже, защо излъга, и ще го накажа! Заклевам ти се, че ще го направя!