Фуентес седеше в едно кресло с цигара между дебелите си устни. Тлъстото му лице лъщеше от пот.
Двамата се спогледаха.
— Всичко върви добре — каза тихо Мануел. — Без истерии. Тя се моли.
Фуентес презрително рече:
— Когато някой умре, жените винаги се молят. И каква полза от това?
— Молитвите успокояват — обясни Мануел и се засмя. — Няма да имаме повече неприятности с нея. — Погледна часовника си. Беше два и Уорънтънови ще пристигнат всеки момент. Погрижи се за мъжа, а аз — за жената. Тя може би ще вика. Жените са непредсказуеми. Ще внимавам да не ни скрои някой номер. Ти обаче няма да имаш проблеми с мъжа.
Фуентес кимна. Мислеше си за Анита. Тя го плашеше. Дали няма да го прокълне? Знаеше, че го обвинява за смъртта на Педро.
— Анита може да стане опасна. Може да провали плановете ни. Мануел се приближи до вратата и погледна навън към осветената от лунните лъчи тераса. Анита едва се виждаше, полускрита зад едно портокалово дърво, все още коленичила.
Той се обърна към Фуентес.
— Отпусни се, приятелю. Какво може да направи? Та тя няма пистолет. Още се моли, а когато жените се молят за мъртвите, те се молят дълго, дълго.
Ако знаеше истината, щеше доста да се стресне, че Анита всъщност съвсем не се молеше. Новината, че Педро е мъртъв, я беше вцепенила. Беше дошла с Мануел в този тъмен ъгъл на терасата почти като робот. Бе коленичила, защото и той бе коленичил. Беше затворила очи и стиснала ръце, но молитвите, които толкова пъти изричаше, бяха като празни страници в паметта й. Можеше да мисли само за мъжа си. Виждаше го в болница, на легло и някое ченге с безизразно лице, седнало до леглото му.
Педро Сертес, убиецът на касиера с наемите в Сийком, прострелян от детектива Том Лепски при опит за бягство с три хиляди долара, почина, след като за кратко дойде в съзнание.
Думите на говорителя от радиото пулсираха в главата й. Педро беше умрял, само за малко дошъл в съзнание! Без да го причести свещеник, за да почива в мир. Педро! Мъжът, когото тя обичаше повече от живота си. Мислеше си за времето, когато Педро беше безработен и тя го хранеше, переше го, плащаше наема и му даваше всичко останало от спестяванията си с радост и желание, защото го обичаше, обожаваше. Мислеше си за редките случаи, когато Педро я беше водил в някое малко ресторантче: макар и малобройни, те бяха твърде скъп спомен за нея. Мислеше си за фермата със захарна тръстика на баща му. За дългите часове на тежък труд под палещото слънце. Тогава тя бе истински щастлива, но не и Педро. Той искаше да избяга от тежкия труд. Убеди я да дойде с него в Парадайз Сити. На нея й провървя да си намери временна работа като чистачка в хотел „Спениш Бей“. Педро я увери, че скоро ще си намери добра работа. Ще печели много пари, но милият Педро нямаше късмет. Нямаше нито работа, нито пари, освен тези които тя припечелваше.
Спомни си за ужасния момент, когато Педро й показа пистолета и й каза, че с приятеля си Фуентес ще се сдобият с много пари.
Фуентес!
Ако не беше тази свиня, нейният мил Педро щеше да е още жив.
Фуентес!
Тоя безумно жесток човек, това тъпо животно, което подмами Педро! Този злодей даде на Педро пистолета. Той бе прекият виновник за смъртта му!
Анита усети как кръвта й нахлува в главата и й прималя. Притисна с пръсти слепоочията си. Усети, че й прилошава и се изплаши. След това й стана студено и потрепери.
Не знаеше, че от мъка и гняв в мозъка й се е скъсал мъничък кръвоносен съд. Това беше причината да й причернее пред очите и да изпадне в умопомрачение.
Коленичила неподвижно, тя изведнъж чу вътрешен глас, който ясно й казваше, че Педро трябва да бъде отмъстен. Шепнещият глас настояваше, че Педро никога няма да почива в мир, ако не бъде отмъстен.
Анита кимна, заслушана в този коварен глас.
„Аз ще отмъстя за теб, скъпи Педро — говореше си тя наум. — Първо Фуентес, който е виновен за смъртта ти, после Мануел, който ме излъга, след това детектива, който те застреля. Всички ще бъдат наказани. Кълна ти се.“
Сега започна да се отпуска. Откри, че вече е в състояние да се моли. Докато се молеше, пръстите й галеха дръжката на ножа, скрит под черната й фланела, също както пръстите на монахиня галят броеница.
Мануел тихо излезе на терасата и плешивото му теме лъсна на лунната светлина. Запристъпва напред, докато видя Анита, полускрита зад портокаловото дърво. Гледа я доста дълго и като се убеди, че тя още се моли, се върна във всекидневната.